покана

…протегната ръка, а в разстояние толкова малко, колкото да събере една усмивка и едно благодаря, плюс, разбира се, „да, ще бъда там”, пред очите ти се нижат детски мечти, като летни спомени, но в друга гама, на които вече им отива само минало време, илюзии, в които някога някой е вярвал, и се питаш колко още пъти ще ти се наложи да протягаш ръка, да се усмихваш, да казваш благодаря и да потвърждаваш „да, ще бъда там”, докато наум се сбогуваш с неназоваеми желания, които години наред не са стояли под въпрос, заради сигурността, че са толкова малки, че няма как, просто няма, наистина няма как да не се сбъднат, а сега водят след себе си само въздишки и упреци, но после се сещаш за всички прекрасни хора и места, за които пък никога, никога не си мечтал, не и че на 23!, примерно, Европа ще е по-позната, отколкото непозната, защото това тогава изглежда така истински невъзможно, но виж, съдбата си играе игрички и малкото се превръща в голямо, а голямото в малко, ролите се разменят, и оооо, сега разбрах, просто децата гледат през други очила и от самото начало малко с голямо е разменено, и всъщност, да, да, вече знаеш, онази детска мечта, малка, малка, малка, е така голяма, че сърчицето на едно дете не може да я събере, или пък не, друго е, да, просто пътешествията по света на едно детенце му изглеждат страшни, трудни и непознати, докато да обича…хех, кой не може да обича? кой?