Първи зимен ден подходящ за разходка.
Тя върви с ръце в джобовете и наведена глава.
Той ръкомаха и търси с поглед тема на разговор.
Снежни човеци нашепват приказки за отминалото детство.
Тя не чува и дума от това, което и говори.
Той се преструва, че не забелязва.
Заобикалят ги красота и детски смях
като декор от чужда приказка.
Тя се моли без думи и глас.
Той се страхува да чуе тишината.
Ето го и него. Мостът на желанията.
Целия покрит от пухкав бял сняг, недокоснат.
Никой не вярва в сбъдването на мечти или…какво?
Тя се смее насила.
Той се смее насила.
Минава непознат.
Спира.
Усмихва им се.
„Каква хубава двойка”, казва.
„Щастливци!”
Тя обръща глава и думите увисват във въздуха.
Той отговаря на поздрава.
Разходката продължава.
Остава само въздишката, че това не стига…
На него.
Бързай бавно 
Много е хубаво, и написано по прекрасен начин. Поздрави (:
Натъжи ме…
Значи съм намерила правилните думи… ;-(
Тъжно ми, но се радвам, че това чувство все още ти е непознато. Поне от части. Бъди себе си такава, каквато те познаваме и обичаме. Моля те за това… Благодаря за топлото капучино, сладките приказки и емоцията… отново!