Художника на съдби

*Музика тук.*

Анна обичаше да се разхожда из старата част на Созопол само заради художниците. Ако не бяха те никога не би предпочела тълпите чужденци пред тишината и черно-белите оттенъци на усамотението, които и носеха толкова повече живот.

Винаги пристъпваше с голяма чанта и тъмни очила. Носеше листи за рисуване, комплект пастели, статив и дори малко разгъваемо столче, но никога не ги изкарваше. За сметка на това сядаше на някоя пейка отстрани и наблюдаваше. Черните стъкла я предпазваха от любопитните погледи на преминаващите туристи и на хората със сърца, които като я видеха, неизменно се питаха колко ли трябва да е тъжно това момиче с голяма чанта и тъмни очила, че стои само насред лято. Та не е ли това сезона на заедността? Дори когато е наужким и когато те също са сами. Всъщност, ние винаги сме сами.

Анна, обаче, не мислише за нищо от това. Само гледаше художниците- как говорят, как се усмихват, как изглеждат. Различни, свежи, интересни. Как рисуват.

Тя не знаеше дали умее да рисува. Човек никога не знае, докато не опита. Но я беше страх, че ако пробва и не успее, ще развали магията. Затова предпочиташе да наблюдава.

Обикновено идваше в късния следобед, на свечеряване. Не всеки ден, нямаше толкова свободно време ( никой няма толкова време за мечти), но не по-рядко от един-два пъти седмично.

Днес дойде по-рано; беше неделя и нищо не я задържаше вкъщи.

Докато изучаваше движенията на ръката на единствената художничка сред мъжете, която правеше портрет на едно момиченце, досущ като ангелче, най-вероятно от Полша, ако ли пък не, то от Русия или Украйна, усети, че някой наблюдава нея.

„Сигурен съм, че и ти можеш”– чу непознат глас, който излъчваше толкова сигурност и спокойствие, че Анна настръхна.

Престори се, че не е чула нищо, посегна към чантата и тъкмо, когато ставаше…

„Не се страхувай. Остани. И аз съм художник. Имам усет към хората, които могат да рисуват… Не мога да ти го обясня. Интуиция.”

Анна усети как пулса и се успокоява и отстъпи място на любопитството. Продължаваше да мълчи, но остави чантата на земята. Някои хора вярват, че носи нещастие. Тя вярваше, че земята е плодородие и може да носи само късмет.

Мъжът седна срещу нея, върху напечените от слънцето камъни.

„Виждал съм те и преди. Идваш малко преди залеза и тръгваш малко след него. Все стоиш сама и не правиш нищо. Защо?”

„Не знам дали мога. И обичам да наблюдавам създаването на една картина повече, отколкото самата картина накрая. Ако можех, бих си купила именно това- процеса на създаване. Но не мога. Никой не може.”

„А опитвала ли си?”

„Не. Страх ме е, че ще сгреша…”

„Нито едно изкуство не допуска чувство на страх. Имаш ли лист?”

Без да задава въпроси, Анна отвори голямата чанта и изкара черен молив и лист хартия.

„Заповядай.”

„Не, не на мен. Искам да ми нарисуваш нещо.”

„Какво?”

„Страх, примерно.”

Анна постави листа върху бедрата си, хвана черния молив и стоя така без да направи каквото и да е движение. Ако имаше пясъчен часовник, би го обърнала три пъти, докато реши да се откаже.

„Ето. Не мога.”- каза най-накрая.

„Ето, че можеш.”- отговори художника с усмивка.

„… ?!”

„Това е страха. Да не правиш нищо. Да се предпазваш от грешки като се отказваш от поемането на риск. А именно риска носи живот. И виждаш ли, малката, понякога човек разбира-без-да-разбира. Както ти сега.”

Анна отново се загуби из думите.

„Трябва да тръгвам. Довиждане.”

„Ела утре пак.”

***
Избра друг маршрут до лятната вила. По алеята край морето, където вятърът е толкова силен, че те спира и прониква в теб, докато не настръхнеш и си спомниш, че си жив.

Заспа, питайки се дали човекът бе просто любезен или наистина се беше справила със задачата интуитивно. Дали човек може да намира правилните отговори без да го осъзнава?

***
„ Днес искам да ми нарисуваш вяра.”

„Вяра…в какво?”

„ В себе си. Твърде плаха си. Така не можеш да постигнеш нищо.”

След минута Анна подаде листа на художника. Беше нарисувала две очи, които гледат нагоре.

„Защото вярата е да вървиш с вдигната глава. Да знаеш, че някой вече те е дарил с всички отговори и нещата винаги си идват на мястото.”– обясни Анна все едно рецитираше стихотворение във втори клас. В гласа и се четеше умора, както когато сглобяваш нещо по упътване и за десети път не се получава, но продължаваш да опитваш. Щом е написано, значи е така, нали?

„Вярата в себе си е най-добрата религия. Сега, когато знаеш двата основни урока за всяко изкуство, спри да идваш тук за известно време. Да наблюдаваш как други хора правят това, за което ти копнееш, е хубаво и поучително, но до един момент. Рисувай навсякъде, където можеш, без да се интересуваш дали ще успееш да пресъздадеш точно това, което виждаш или чувстваш. Просто рисувай.”

Докато Анна подреждаше думите на художника, той вече вървеше по една от малките улички вдясно от моста, надолу към новата част на града. Тогава си спомни, че така и не се запознаха. Не знаеше как се казва, не знаеше къде да го намери при нужда, не знаеше нищо. Той, обратно, сякаш знаеше всичко.

***

Дните минаваха, а Анна облепи цялата си стая с рисунки. Едни по-добри от други, но това нямаше значение. Важното беше, че страха от началото си беше отишъл. Художникът сякаш и бе вдъхнал живот.

Два-три пъти се върна на площадчето, за да го намери, да му благодари, но той никога не беше там.

С настъпването на есента, любимия сезон на Анна, увереността в собственитe и способности нарастна изведнъж. Всяка картина се получаваше по-добре от предишната и дори намери смелост да участва в конкурс на тема „ Животът е…” За нея той беше тиха радост, спокойствие, хармония. И самота. Както казват старите хора- раждаме се и умираме сами.

Избра да я представи чрез онова дърво в морската градина на Варна, с широко разперените клони, което мълчаливо позира с деца, родители, влюбени, но когато настъпи нощта и рано сутрин, преди изгрев, е все само. Разграфи един лист на шест равни квадрата. На първия и последния нарисува дървото , съотвено на фона на деня и на нощта. В останалите нарисува хора, които се снимат на различни клони, всичките широко усмихнати. Никой не се снима, когато е тъжен.

Спечели първа награда. Не пари, но самочувствие. Понякога то е по-ценно. Отваря повече врати. Питаше се само защо хората намират красотата повече в тъгата, отколкото в радостта.

***
Пролетта и нашепна приказки за художника и и се прииска да го види поне още веднъж. Върна се в Созопол, за първи път от лятото насам.

Цяла седмица ходеше всеки ден на площадчето, вече без тъмните очила и без голямата чанта, но той така и не дойде. Анна продължи да рисува и умело запечатваше на платното онова, което очите на познати и непознати издаваха без позволение. След това си съчиняваше истории, които никога нямаше да узнае.

Един ден реши да си почине. Седеше на брега на морето, купчина миди и морски камъчета затискаха листите да не хвръкнат, а тя гледаше единствено синъото пред нея.

„Научи ли се?”- чу забравения глас, който в миг я караше да диша по-спокойно. Глас- въздишка.

„Знам, че мога повече.”

И той го знаеше. Затова се уговориха от този момент нататък да прекарват заедно всеки неделен следобед. Щеше да я научи да бъде най-доброто си Аз. Срещите им минаваха неусетно- в споделяне, въпроси и отговори, напътствия. Тя продължаваше да не знае много за него, но не защото не искаше или не се опитваше. Художника беше от онзи тип хора, които са като затворено в сандъче съкровище. Интересни, дори само на повърхността, но заключили всичко най-ценно вътре.

В края на лятото Анна вече можеше да рисува всичко– радост, вълнение, безпокойство, разочарование, удовлетворение, предпазливост, вдъхновение, скръб, самообладание…

И тогава, изведнъж, художника отново изчезна.

Този път Анна не го търси. Беше сигурна, че ще дойде време и съдбата пак ще ги срещне. За да му покаже колко много е научила, как е порастнала, как вече не се страхува и може-да-разбира-не-разбираемото. И да рисува, както никой друг.

***

Покрай рисуването Анна започна да жъне успехи с всичко, с което се захванеше. Винаги знаеше какво да каже, какво да направи, как да реагира. Сякаш носеше цялото знание на света. Така, в успехи, беше минала още една година от първата и среща с художника и отново изпита нужда да го види. Изчака до неделя, качи се в колата и тръгна по познатия път. Намери го край скалите, както и очакваше.

„Къде беше…?”- попита тихо, без нотка на укор в гласа.

„Исках да се научиш да рисуваш сама. Нямаше да съм ти полезен, ако бях постоянно до теб. Това е измамна сигурност, която те дърпа назад. Разкажи ми, какво можеш да рисуваш сега?”

„Всичко. При това с лекота, която не мога да обясня… Сякаш не аз, а моливът рисува сам.”

„Абсолютно всичко ли?”

„ Без едно… Любовта.”

„ Какво ти пречи да я нарисуваш?”

„ Опит. Всичко останало е минало през мен. И дори при всеки да е различно, поне имам идея…. Знам как да започна. Но колкото пъти съм се опитвала да нарисувам Любовта, винаги се провалям.”

„Трябва време. Имай търпение.”

Анна се учуди, но не каза нищо. За първи път художникът не и каза „вземи листа и рисувай”, а я посъветва да чака.

Прекараха остатъка от следобеда разхождайки се по мокрия пясък. Той говореше, тя слушаше. Съвети, съвети, още съвети. Сякаш нищо не се бе променило. И онова приятно чувство на спокойствие, сигурност, тихо щастие.

В един миг Анна се спря, погледна го, помоли го да изчака няколко секунди, отвори чантата, изкара лист и молив, набързо надраска нещо и му го подаде с думите:

„Ето, това е Любовта. Сега вече знам.”

На листа имаше две сплетени ръце.

„Това е моята ръка в твоята. Ти ме създаде. И макар да не те познавам така, както ти познаваш мен, макар да имам още да уча, просто знам….”

Художникът спря. За първи път не намираше правилните думи, нито можеше да я погледне в очите. Гледаше към морето, чуваше как едно момиче с треперещ глас шепнеше, че го обича и усещаше, че го губи.

„Не можеш да обичаш без да познаваш, малката.”

„Можеш. Както когато ти нарисувах „страх”, помниш ли? Намерих правилния отговор, без да знам, че го нося в себе си. Плюс това, любовта е сляпа към критиката.”

„ Помня. Но любовта е….”

„… да помогнеш на другия да се самоосъществи.”

„ Така е, но… Сбогом, малката. Вече си готова да вървиш сама.”

***

Една сълза се сля с морската вода и Анна седна на пясъка, докато гледаше как разстоянието между нея и художника ставаше все по-голямо и по-голямо…

На следващото лято, съвсем случайно, Анна отново мина покрай мостчето в старата част на Созопол. Видя го отдалеч. Наблюдаваше друго момиче, досущ като нея, преди да го срещне. Плахо и само.

Щеше да създаде и нея. Знаеше го. Питаше се само дали накрая щеше да се откаже и от нея? Нима художниците имат право да се отказват от картините си?!

Продължи напред без да се спира. Нямаше смисъл.

Има хора, които идват в живота ни с мисия. За кратко, много кратко, но достатъчно, за да ни предадат урока, да ни преобразят. После си тръгват. Точка. Остава само въпроса дали ние също не сме уроци на други без да го осъзнаваме?

Обърна се назад един-единствен път и видя как художникът заговоря непознатото момиче, което, помисли си, може да е неговият урок. Как да не върви сам.

Изведнъж почувства остра нужда от вятъра, най-верният приятел, и с бърза крачка продължи напред към морето.

А и вече можеше да рисува всичко…