„Искам пак да те видя.“
Мълчание.
Думите му увисват като протрита стара риза на ръждясъл простор някъде из нищото…
Тя свежда глава, обръща гръб, заглежда се в нищото (същото нищо от горния ред) и се прави, че не го чува.
„Много искам…Разбери.“
„Не, не искаш…. Аз съм кукла, не знаеш ли? На теб ти трябва сърце…“
Той я моли да повтори и пак не разбира…
„Но…“
„Няма но… Върви си. Уморена съм.“
Оставя я. Тя гледа след него… Иска да почувства нещо, да се затича, да го спре… Но не може.
Защото няма сили.
Вече не.
И защото е друг.
А тя е уморена.
Така уморена…
От твърде много липса, твърде много съвпадения, твърде много сълзи и твърде малко теб.
***
Котка и мишка. На това си играем. Като децата. Защо не можем и да (се) обичаме като тях?
***
И ние вече сме нищо.
***
Когато си тръгвах,
не знаех,
че изоставям
сърцето си.
Не знаех,
че после
няма да има
какво да боли.[…]
Бързай бавно 
Добре е научен човек да се самосъжалява. А не е нужно.
Не тъжи , а се радвай. ;)
О, не, далеч съм от самосъжалението :))) Грешно впечатление явно оставя историята.