*из архивите*
За първи я видях малко след като ме бяха приели в гимназиятa- пред прага на тийнейджърските години и всички wanna-be, които вървят с тях. Къса, много къса коса, шарени дрехи, лек акцент, който издава годините в чужбина и вълна от енергия. От очите, от гласа, от всичко.
Най-щастливият човек, който бях срещала. Без да има нужда да го казва на глас. Щастието, също като любовта, няма нужда да бъде облечено в думи, когато го има наистина. Всичко в нея излъчваше спокойствие и радост. Току що се бе върнала от почивка в Палма де Майорка и разказваше за яхти, коктейли, петзвездни хотели и седемзвездни мъже.
Таня. Така се казваше. Една от онези градски легенди, за които едни знаят повече от други, но важното е, че всички знаят по нещо. Защото са истински. И защото някога преди, пък и сега, е преминавала като хала из града. Същински огън.
Разговаряше с майка ми в опит да наваксат години пропуснато време. Уговориха се за кафе като предварително знаеха, че няма да стигнат до него. Не, защото няма да им е приятно, напротив, носталгията по миналото е неизчерпаема и винаги приятна тема, но Таня няма време за спирки.
Тя е цялата живот, движение, път, истории. И нищо от това не се случва на чаша кафе.
„Малко хора са като нея“, започна майка след като си пожелаха лека вечер. „Влезе в математическата с пълни шестици и излезе със златен медал за висок успех. Никой не разбра как го направи. Прибираше се в 5 сутринта, преобличаше се и излизаше наново. Луда глава. Нямаше купон без да е поканена- танци, цигари, алкохол, мъже. И пак успяваше. Малко, много малко са като нея.“
Това ми се е запечатало от първоначалния образ на Таня. Тогава, точно тогава, си казах, че един ден ще бъда като нея.
Ще взема най-доброто от двата свята.
Ще бъда цялата живот и енергия.
Оттогава до днес изминаха почти десет години. Десет години на шестици, грамоти, купони, приятели, пътувания… Живот.(?!)
За да разбера, че съм отличничка на всички фронтове без на този, който винаги най-силно съм желала.
Този, който върви с компромиси, рутина и спокойствие.
Този, в който Ти не винаги си на първо място и това не е непременно лошо.
Този, който погледнат отстрани е всичко, но не и съблазнителен…
Не и когато нямаш навършени 20. Понякога и повече.
Докато не поживееш и не разбереш, че всичко друго е дим.
И вместо почивки и звезди, всичко за което си мечтаеш е рутина, вечери пред телевизора, разходки в парка, заедност.
Общо минало, настояще и бъдеще.
***
Не съм виждала Таня оттогава.
Не знам дали продължава да бъде така щастлива, но нещо ми подсказва, че отговорът е да. Има хора, които могат да се наричат Свобода.
И да, малко хора са като нея. Но не, защото е трудно да съчетаеш приятното с работата/ученето. Това е лесно. Въпрос на дисциплина.
Трудното е да вървиш все сам, да живееш в куфар днес тук, утре там, да можеш с еднаква лекота да пускаш и отпращаш различни хора в и от живота си…
Това е, което е трудно. Това е, което малко хора могат. Дали е правилно или не е тема на друг разговор. Макар „правилно“ и „грешно“ да са субективни понятия. Също като щастието.
Бързай бавно 
Много силно. Такъв живот изглежда като на филм, но не е за всеки. Полезното за едни е вредно за други. Всеки човек трябва да открие своя начин да бъде щастлив и при този избор в никакъв случай не трябва да се влияе от приказките на околните, как трябвало да бъде или как те са живели. Решението се взима самостоятелно, за да носиш после сам отговорността.
Защо свързваш любовта (заедността) непременно с рутина и спокойствие? Замисляла ли си се над варианта за двама обичащи се, които „живеят заедно в куфар днес тук, утре там“…?
Може, да. По-скоро я свързвам със спокойствие и рутина в самата връзка. Което не зависи от това къде ходиш и какво правиш.
Спокойствие , че си на правилното място с правилния човек.
А описания накратко живот в поста е живот на динамика, но на сам човек…
И ако трябва да избирам между него и рутина, но заедност, бих избрала второто.
Когато, обаче, може да се съчетаят, както ти казваш, тогава трябва да е най-хубаво :)