„Черният обелиск“, Ерих Мария Ремарк

Книга, в която има от всичко. Много смърт, малко любов, истинско приятелство, висока инфлация, борба за оцеляване, спомени от войната, страх от утрешния ден….

Продължавам да се възхищавам на майсторството на Ремарк да рисува с думи съвсем точно хора и емоции. Така, че се забиват в теб като стрели. Карат те да спреш, да се замислиш, да се промениш дори…

След „Трима другари” и „Нощ в Лисабон”, „Черният обелиск” ме убеди, че с право мога да наричам Ремарк любимия си автор. Въпреки, че е тежък, въпреки, че при него няма щастливи краища, въпреки, че понякога докато четеш, стомаха те свива от болка… Въпреки всичко. И заради всичко.

„Всеки спасява веднъж някого. Точно както всеки убива веднъж някого. Дори когато не го съзнава.”

„Едва когато двама съвсем се разделят, човек започва истински да се интересува за всичко, което се отнася до другия.”

„… един мъж си личи най-напред по това дали отговаря за всичко, което е извършил.”

„Ти мислиш прекалено много. Това във всички случаи е вредно.
– Той не мисли правилно. Неговият интелект е спирачка за емоциите му, вместо да го тегли напред.”

„Грешката ни е, че не сме нито истински глупави, нито истински умни. Винаги сме някъде по средата- ни рак, ни риба. Това уморява и понякога ни прави тъжни. Човек трябва да знае къде му е мястото.”

„Аз съм съвременен човек и имам силно влечение към самоунищожението.”

„Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има.”

„Фантазията никога не разочарова.”

„Любовта не е тъжна. Само прави хората тъжни, защото е неизпълнима и никой не може да я задържи.”

„Любовта е въпрос на чувство. Не на някакъв морал. А чувството не познава измяна. То расте, изчезва или се променя… къде тук е измяната? Това не е договор.”

„… за чувствата човек и без това не може да се бори.”

„Наслаждавай се на живота и мисли само когато е нужно.”

„- Ние винаги забравяме, че живеем на тази планета съвсем кратко. Затова имаме една напълно погрешна представа за света. Представа на хора, които ще живеят вечно. […] Какво щеше да направиш ти, ако знаеше, че утре ще трябва да умреш?
– Нямам представа. […]
– Какво щеше да направиш, ако имаше на разположение цял месец?
– Навярно щях да продължа да живея така, както сега. Иначе през целия месец бих имал ужасното чувство, че досега съм живял погрешно.”

„Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. […] Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.”

„Как можеш да напуснеш онова, което не притежаваш?”

„… чувството, че безвъзратно съм загубил нещо, което човек намира само веднъж в живота си.”

„… съвсем малко са ролите, в които се изискват мъжки сълзи.”

„Чудно, но ако опечалените полагаха приживе за някои умрели само наполовина от грижите, които полагат за тях след смъртта им, когато те вече нямат нужда от това внимание, покойниците сигурно с удоволствие щяха да се откажат и от най-скъпия мавзолей; но такъв е човекът- само когато загуби нещо, го оценява истински.”

„- С добри обноски в днешно време не може да се стигне далеч…
– А с какво може?
– С челични лакти и гумена съвест.”

„Човек живее с мечти.”

„… който не иска да задържи нищо, притежава всичко….”

„-Какво мислите за живота?
– Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе, отколкото през лятото, преди ядене по-различно, отколкото след това, а на младини навярно по-иначе, отколкото на старини.
– Правилно. Най-после един разумен отговор!
– Е, добре, щом го знаете, защо питате тогава?
– С питането човек става начетен. Освен това сутрин аз питам по-иначе, отколкото вечер, през зимата по-другояче, отколкото през лятото, а преди да спя с жена, по-различно, отколкото след това.
– След като спите с жена. Правилно, тогава всичко е различно!”

„Когато една жена е пожелана от друг мъж, тя веднага ти става по-скъпа отпреди.”

„…. срещу любовната мъка не трябва да се бориш с философия, а само с друга жена.”

„За мен любовта винаги е нежна, пълна със себеотрицание, жертвоготовност и доброта.”

„… всяко обобщение е признак на повърхностно мислене.”

„Ако човек иска да докаже нещо, той може да докаже всичко.”

„… сълзите са пълни със спомени.”

„Ние се разпознаваме един друг само докато всеки поотделно е още „аз”.

„[…] а когато човек върши нещо по професия, винаги част от чувството се губи за сметка на умението….”

„Църквата има правила. Тя ги има, за да предпазва и възпитава. Бог няма правила. Бог е любов.”

„Не подценявайте мъдростта на църквата! Тя е единствената диктатура, която от две хиляди години не е била сваляна.”

„[…] тя е купувачът, а аз- продавачът, тя може да ме дразни, аз не мога да я дразня…”

„… който сам не търпи лишения, проявява търпимост.”

„Защо говорите за живота, вместо да го усещате?”

„… Но нали така върви светът- когато най-сетне научим нещо както трябва, вече сме много стари, за да го приложим…”

„Искаме да си останем деца. Остаряването е проста работа.”

„Всеки час дава и взема, и променя.”

„Изгубени- колко много може да означава тази дума! Колко много!”

„… живота започва тогава, когато узнаем, че нищо не остава.”

„Любовта е да желаеш да дадеш на другия нещо, което не можеш да задържиш.”

„Никога е толкова кратко.”

„.. да прощаваш истински, значи да приемаш другия такъв, какъвто е, а не да изискваш покаяние, послушание и подчинение.”

„Който е само лош, може да направи малко. Виждаш го и се пазиш от него. Но добрите… какво вършат те!”

„Осъществяването е враг на копнежа.”

„[…] Това е тайна! Никога не усложнявай нещо, което е просто. Много трудно приложима. Особено за интелектуалци и романтици.”

„Собствеността създава усещане за ред.”

„Рогоносецът прилича на домашно животно, което се яде. Ядеш го с удоволствие, но само ако не го познаваш лично.”

„… най-остроумните шеги на света винаги са дело на сериозни хора, които не са влагали някакъв по-дълбок замисъл в това.”

„Кога човек се смята за порастнал?
– Когато мисли повече за себе си, отколкото за другите.”