хората на изкуството заслужават уважение (възхищение ?) не толкова заради това, което създават (то винаги е субективно, а и възприятието се влияе от вътрешните ни борби и моментното ни състояние), а заради това, че са избрали да подчинят живота си на една мечта.
да живеят в хармония със себе си. да правят онова, което обичат и което им носи вътрешен мир и радост.
заслужават уважение, заради смелостта си.
(от друга страна, обаче, само смелост не стига. трябва и не малка доза егоизъм. което, мисля си, е по-трудното.)
а някъде между смелостта и егоизма, трябва и вяра. в себе си.
***
а не са ли това, всъщност, „съставките“, необходими за успех в коя-да-е-сфера….?
Бързай бавно 
Усещам, че се опитваш да кажеш, че има връзка между „подчиняването на живота на една мечта“ и „да живеят в хармония със себе си, да правят, онова, което обичат и което им носи вътрешен мир и радост.“
Не съм съгласен.
Сещам се за успели хора на изкуството, чийто живот може да се опише с думи като „страдание“, „лудост“ и „краен алкохолизъм“, а вътрешният мир отсъства напълно. Ексентрични самотници с трудно детство и болезнена старост – така ги виждам аз. И това ми се струва по-логичният резултат от преследването на мечтите и правенето на каквото ти харесва.
Винаги ме учудваш как успяваш да „хванеш“ думите ми, да ги преобърнеш и да ми представиш една съвсем логична гледна точка, която (не)съзнателно съм пропуснала…. :)
Прав си. Има го и това. Даже май (по-)често… :S
Някъде четох, че няма щастливи писатели. (Същото важи и за художници, и пр.). Но сякаш ми харесва повече да вярвам, че хората, които преследват мечтите си, трябва (!) да живеят в по-голям мир със себе си.
Сещам се за авантюристите… Които решават, че днес ще заминат за незнайно къде, незнайно как, незнайно докога.
Може да не са хора на изкуството (в буквалния смисъл), но ето- те за мен са пример на подчиняване живота на една мечта (за свобода) и постигане на вътрешна хармония.
(Сега трябва да си пренапиша поста ;-))