… cause you can’t have it all.

*из архивите*

Събуди се преди всички. Посегна към шортите и тениската от предната вечер, макар че инстинктивно потърси с поглед и нещо друго. После си спомни, че няма. Когато приятелите му звъннаха вчера следобед все още бе в офиса и нямаше време за връщане у дома и стягане на багаж. (Тениската и шортите бяха от екипа му за фитнес.) Облече се и излезе. Нямаше часовник, батерията на телефона му падна още по пътя, но усещаше, че е много, много рано.

Беше хладно, но въпреки това по-топло, отколкото се предполага за априлска сутрин край брега на морето.

Изгрева беше като картина. Всеки друг би поискал да го снима, но той никога не носеше фотоапарат, когато е сам. (А той винаги бе сам.) Снимките са, за да предават енергия, да имат живот, искри в очите…. Пейзажи много.

Продължи към кея. Стари рибари се готвеха да отплават на лодки, които сами говориха за това на колко години са.

Приближи се. Попита дали случайно някой продава скариди. Извади късмет. Плати почти два пъти повече. Не за да парадира с това кой е и колко има, а защото нямаше какво да ги прави. На моменти дори ги презираше. Парите. После се смееше над себе си си, над собствената си глупост и над ирониите на съдбата. Затова как някои желания наистина се сбъдват. Но вместо радост, носят тъга, а за нови е късно.

Смешното, всъщност, беше, че последните двадесет години единствената мисъл, с която лягаше и ставаше бе какво да купи, какво да продаде, с кой да сключи договор, с кой да го прекрати, коя ниша все още не е заета и т.н. В главата му от сутрин до вечер се въртяха единствено цифри, сметки, валути. Всичко останало бе пълнеж и на заден план. Всичко останало беше „за-в-бъдеще“.

***

Бъдеще, което един ден го срещна. Около 1.68, тъмно руса коса, зелени очи. И вместо да спре, да го прегърне, да го вкуси, той започна да работи още повече отпреди. Въобразявайки си, че може да си купи бъдещето.

А то, бъдещето, три години и няколко месеца чакаше тази треска да отмине.

„Още малко изчакай, моля те, за теб го правя, разбери ме…. Само малко и после ще бъдем заедно всяка секунда. Обещавам.“

Това малко, обаче, така и не се изпълни, защото винаги излизаше още, и още, и още…(Максимата на Мечо Пух, колкото повече, толкова повече, важи особено много при мъжете.)

Така до есента, в която Тя си тръгна. И бъдещето с нея. Уморено от чакане, обещания и надежди.

Тръгна си без да се обръща назад. Без да дава последни шансове. (Вторите отдавна бяха свършили.) Без да чува и дума от това, което и говореше. Всяко търпение си има граници, така казват.

Предната седмица случайно я видя в компанията на новия и приятел. Който я виждаше, така както той никога не успя. Защото бе зает със себе си. Със собствените си страхове и желания. Повече страхове.

Днес имаше рожден ден. Тя. Единствената дата, която помнеше, без да му е необходима аларма на телефона „за-в-бъдеще“. Нали тя беше бъдещето…? Беше, да…

***

Взе скаридите, купи студена бира и се върна в апартамента. След малко един по един всички започнаха да стават и не след дълго бяха опънали платна, за да посрещнат новото лято.

Лято, от което той не очакваше нищо.

Само дълги вечери с приятели, хубава музика, старо вино, смях.

От време на време и по някое ново момиче, което на сутринта изпращаше като кавалер до където трябва, а после триеше номера и никога не звънеше повторно. Каквото било, било. Нямаше нито желание, нито сили за повече.

Първо трябваше да се научи да живее в настоящето и после всичко останало. Така си мислише.

Погледнато отстрани, обаче, отново бе на грешната пътека.

Отново отлагаше бъдещето за в бъдеще. И така докога…?