„Творците на любовта са продуктивни, когато се борят за обекта на любовта си или му отмъщават. Ако са го спечелили безрезервно, творческият им порив се изчерпва.“
Ивайло ми даде добро обяснение на въпроса защо много любими блогове на много любими блогъри, на които съм се възхищавала за умението да рисуват емоции и чрез които съм се учила на любов към думите, в момента, в който открият Човека, който мечтаят и търсят, спират съществуването си. Или го променят към силно ежедневни теми, което е почти същото.
Нещо, което е и хубаво, и тъжно. (Повече хубаво, разбира се, животът е за да се живее, не за да се пише. Любовта и тя.)
Съвсем на място Людмила допълни , че щастието по-трудно се споделя. Имаш по-силно развито собственическо чувство към него. Страх те е, че споделянето му би отнело част от него. Щастието искаш да задържиш, тъгата- да предадеш. Не на последно място щастието е и по-неописуемо с думи- докато тъгата има хиляди лица и нюанси, щастието сякаш е винаги едно и също.
Спомяням си как по Коледа получих две много хубави съобщения.
Второто най-хубаво пожелание бе да съм толкова щастлива, че да няма за какво да пиша.
Първото бе да обичам и да бъда обичана.
До днес, обаче, не знам кое всъщност е първо и кое второ, защото последното е колкото хубаво, толкова и тъжно. Аз си знам защо.
Бързай бавно 
получила си хубави отговори. а с този си текст на мен ми даде отговор :) за което ти благодаря.
А любовта не се ли обезсмисля по този начин? Правейки те безинтересна и непродуктивна личност(след като си „получил“ любимия), оставаш ли в омагьосания кръг? Така казани, виждам как нещата стигат до това, да избираш между себе си и връзката. А това вече пък любов ли е? От друга страна има и нещо хубаво в монотонността, стига да знаеш как да се насладиш на времето прекарано с другия, на дребните му жестове и т.н.
Ох, много въпроси изникват от това :D Но наистина е вярно. И все пак – трябва ни някой, който постоянно да ни провокира :)
любовта е бич за блоговете :) факт!
Винаги съм си мислела, че най-добрите произведения на изкуството са сътворени от нещастни хора. Всеки творец със сигурност се ужасява от това да бъде напълно щастлив. Може би въпросът е дали е по-важно хората да ни помнят с нещо или да си живеем щастливи собствения си живот, без да го споделяме с останалите.
Но честно казано, щастието никога не е пълно, така че музата винаги може да намери някоя дупка в него и да се промъкне обратно. :) Любов да има. :)
Дърветата, растенията, животните и планините не говорят, защото не могат да са нещастни. Само хората могат да са нещастни и затова само те могат да говорят/пишат. Думите изначално са рожби на нещастието. Така човек се освобождава от него, докато, както казваш, щастието е да се живее.
Ето и една мисъл за семейството, коята би могла в някаква степен да се отнесе и към отделния човек:
Happy families are all alike; every unhappy family is unhappy in its own way. (Leo Tolstoy)