… (детски) мечти.

спомням си как пролетта на пети клас, след училище, с една съученичка ходихме на люлките и мечтаехме бъдещето. представяхме си какви ще станем, какво ще имаме.

моите топ три (мечти) бяха

книжарница. като тази от Notting Hill. където може да забравиш времето, да пиеш ароматен чай или силно кафе, да седнеш на земята и да разглеждаш каквото и колкото си поискаш. днешните книжарници са ми твърде светли, твъде модерни, твърде забързани.

кафене. предимно заради утрините. вярвам, че има значение как човек започва деня си и обожавам идеята, че мога да допринеса за нечия усмивка. с хубаво кафе, домашни сладки, приятна музика, интериор, който те кара да се чувстваш като у дома. с цветя по масите. място, в което отиваш като на гости на добри приятели.

училище. да, както съм мечтала и още мечтая един ден да преподавам, така и винаги съм искала да си имам свое. в което задължително ще включа уроци по щастие, разбира се. в което няма да има оценки, а преподавателите ще вярват в успеха на всяко едно дете. и в сбъдването на мечтите му.

после започна войната в Косово и въпреки, че не я разбирахме или ако я, то бе съвсем по детски, на шега се питахме дали ще стигне до нас. и спряхме да мечтаем бъдещето.

скоро, обаче, се подсетих, че все още искам някое от тези три неща. (най-добре и трите, да).

което ми подсказва, че детството в действителност е ориентир. затова какво те прави щастлив.

както се казва…ще поживеем, ще видим.