истина е, че често разбираме колко важен е даден човек за нас само в присъствието на друг.
тъжната истина е, че често ни трябва предизвикателство, чувство на загуба, понякога на болка, за да осъзнаем това, което винаги сме знаели. или ако не сме, то сега му е дошло времето.
затова пък после важността спира да бъде под въпрос. и остава време и място за (тиха) любов.
без въпроси.
***
ако трябва да избирам между това дали аз или човека до мен постъпва правилно (доколкото имаме право да слагаме етикети като правилно или не-правилно), по-важно ми е аз да го правя.
така или иначе може да изискваме само от себе си. както можем и да контролираме единствено себе си- собствените си мисли, желания, действия….
като дори тук понякога се проваляме, ако си позволим да бъдем честни пред себе си.
(защото понякога най-трудно е да спазваш собствените си съвети към другите. а те, съветите, те се превръщат от думи в истини едва, когато са част от теб. не понякога, а по принцип.)
хубавото е, че вместо напрежение, това осъзнаване ми носи спокойствие.
Бързай бавно 