не много отдавна Све сподели прекрасно видео за японски учител, който учи децата на щастие, преди всичко останало.
във филма се казва, че ние, хората, ценим живота все по-малко и по-малко и една от задачите на всеки учител е именно да разкрие красотата и очарованието му пред децата. другата е да свърже уроците с реалността.
най-добрите учители, които съм имала, не са били по математика, история, литература. вместо това са били учители по „живеене“. давали са ни съвети, които не се забравят в края на учебната година, уроци, които носиш в сърцето си цял живот.
днес пожелавам повече вдъхновяващи хора и учители около нас за по-щастливи деца.
***
онзи ден, докато чаках сигнал зелено на пешеходната пътека до вкъщи, чух следния разговор.
„мамо, ще отидем ли на люлките?“
„не!“
„защо?“
„защото не искам!“
„кажи де, защо?“
„казах ти! не искам!“
момиченцето продължи да пита, майката се ядоса и каза нещо от типа на ще видиш ти като замина за някъде си и те оставя тук. „един боклук по-малко.“
„но мамо, ти ще плачеш за мен!“
„ще плача друг път! сънувай!“
момиченцето пак каза нещо, а майката вече свръх силите си явно, заплаши „млъкни или ще те набия!“
„как?“, попита наивно детето.
„както сутринта!“, отговори майката.
и си мисля как ли ще порастне това 4-5 годишно момиченце. и ако се „провали“, доколкото съществува такова понятие, чия ще бъде вината?
често съм споменавала, че един ден искам да работя с деца.
не защото е по-лесно (не е!), а защото да преосмислиш живота си на 25/ 32/ 50 години е хубаво, разбира се, но „изпускането“ на детството е твърде висока цена…
Бързай бавно 
Хах, майка-хейтър =)
:((((
вчера като го разказвах на един приятел, си спомних, че съм пропуснала „най-важното“- след ще те оставя тук, имаше реплика „един боклук по-малко.“
живея на минути от пътеката и като се върнах буквално записах дума по дума „диалога“.
ще ми се да си го бях измислила.
не им е лесно на днешните деца. с тия родители които са си родили.
ще е трудно и ще успеем. имаме доста работа.