…и точно когато споделих на глас, че съм изхвърлила всички очаквания и че се уча да не притежавам и да не принадлежа, на хора и предмети, дойде урокът, че имам още (много) да уча.
обичам промените. особено, когато вярвам, че са за по-добро.
така наскоро осъзнах, че трябва да работя върху усещането си за принадлежност–
към вещи, преживявания, хора. към всичко.
(към места съм се научила да не принадлежа. някак без да искам и много отдавна.)
правя уговорката, че това съвсем не е като да отричаш всичко материално, а само да си наясно с преходността.
че неща се чупят, губят, открадват. че хора се разделят.
започнах с три кашона дрехи, които всяка година пренареждам, но оставям без причина.
подарих няколко книги, които (много) обичам. това, всъщност, беше далеч по-трудно от раздялата с дрехите и е нещо, което никога не правя. ако искам да подаря книга, която ми е харесала- купувам нова. причината? книгите ми разказват истории, които се простират извън тези вътре в тях. помня кога и къде съм ги чела, в какво настроение, какво са ми дали като усещане.
след като видях, че всъщност не е толкова трудно, продължих с преживявания и хора.
тук не ми се получи.
(изкуството да не принадлежиш върви ръка за ръка с изкуството да не очакваш.)
т.е., получи ми се за тези „раздели“, които сама пожелах.
тези, които се случиха сами… те още чакат своето време.
не, защото не бях подготвена, а защото това, което наричах „липса на очаквания“ всъщност е било „имане на съвсем, съвсем, съвсем малки такива.“
но имането не е като нямането. независимо от количеството.
сега продължавам да се уча.
макар и да не съм сигурна, че това е изпит, който може да се вземе.
все някога някъде би трябвало човек да срещне друг човек, с който да иска да бъде завинаги.
и тогава дори завинаги да звучи твърде кратко.
обаче, любовта виреела само там, където има свобода.
където разбираш.
където приемаш.
където оставяш, когато се налага не, а когато другият го желае да.
the art of letting go е в някаква степен близо до изкуството да обичаш, а от там и да живееш.
и на трите се уча едновременно.
Бързай бавно 
успех с начинанието! лично на мен това с letting go-то и спиране да очаквам ми е най-най-трудно.
ех, много ми хареса! „изкуството да не принадлежиш“ – допада ми преводът. добавя още една отсянка значение към оригинала.
@Ана: мерси! и на теб успех! :)
@дро: много се чудех какво да използвам и се запитах как аз лично го разбирам… това сякаш е най-близо до мен. между другото, с всяко „сякаш“ се сещам за теб.
Успех Мария!
Ще се радвам, ако споделиш и какви методи използваш в начинанието.
поздрав най-сърдечен,
Дими
*благодаря ти! *
само-предизвикване.
това използвам към момента :)
и си повтарям една фраза, която много обичам- че човек може да се развива само, когато излезе извън зоната си на комфорт.
а, и още нещо… спомням си Sweet November/ Месец любов. страхотен и много любим филм! по темата…
поздрави и на теб :)
Наистина е трудно, а понякога се опитваш да се самонаучиш и пак не се получава. Вървя по същия път и някак усещам, че изкуствто да не се привържваш не важи за хора … колкото до the art of letting go – осъзнах, че се овладява и пускаш хората, но изкуството да го правиш без да боли – ето това е моята борба в момента … ами боли си, особено, когато не искаш човека да си отиде, но… знаеш, че трябва. И тогава не ти остава друго освен да го гледаш, да му се усмихваш, а от сърцето ти да капе кръв, но ти пак го гледаш и пак се усмихваш … докато просто раната зарасне … и ти остави белег … или не зарасне и пак ти остави белег. А пусто сърце – винаги си намира място за още белези. Обаче пък на живота и в това му е чара – по-добре сърце с белези, отколкото с ледена обвивка … и аз пък какво разсъждавам – разбирам те и добре написано!
не знам защо, но първата асоциация, която ми изникна, докато четях коментара ти беше цитат от един филм…
„малко неща са по-тъжни от това да гледаш как двама души се отдалечават един от друг и пространството между тях става все по-голямо, и по-голямо..“ (по памет).
а това- „А пусто сърце – винаги си намира място за още белези“ си го запазвам. така е, да.
и аз се надявам да е за хубаво…
Стечението на обстоятелствата (aka „избраният от мен път“) бързо ме научиха на изкуството на раздялата. И с неща, и с хора. От раздялата с нещата станах по-голяма, по-щедра и по-истинска. От раздялата с хората станах по-студена и се научих на онова безизразно изражение, казващо „Ами мъчно ми е, но ще го преживея, нямам избор.“ И не ми харесва. Но няма начин. А може би в това се състои и въпросното „порастване“. Да се научиш да си тръгваш, без да те боли. Не защото е лесно, а защото е неизбежно. Хмм.
…
Едно не значи две
и две в едно
не прави две
но пак ще станем цели
когато се обичаме
…
Целите ни са да се върнем към усещането за цялост
защото за да уцелеем в света на концепции и на материализъм
се наложило да ни се предложи усещането на разделение ….унищохение…дори ,Е за съхаление Е,
но е ТАКА както Е!
приберете се на топло в Сърцето си….
Впечатлена съм от побликуваното горе…дерзайте скъпи сънародници!
Бати безсмислицата. Когато чиляк не може да намери смисъл у битието, явно почва да го търси у безсмислието на житието. Съвет към авторката: Спри с депресантските филми и с Космо, спри да откриваш смисъл да бъдеш това, което си, в хвалебствените коментари на незадоволени, плюскащи активия, мечтаещи да бъдат у секса и градъ женски. Намери си мъж за редовен здрав секс, остави го да свърши в тебе, ожени се за него, роди деца, и после се реди на огромна опашка да ги запишеш на детска градина, псувай управляващите, готви всеки ден на децата си и глади ризите на мъжа си, преживей си менопаузата, приготви чеиза на дъщеря си, пенсионирай се и си умри кат нормален човек без да тормозиш себе си и другите с глупости. Дет са вика лет ит го.
не, благодаря. планът ми се различава.
а на сила никой не карам да (ме) чете.
аааа и да, Космо не чета. освен ако имам нужда от нещо забавно и весело за четене, което е не повече от веднъж на година-две.
хайде, със здраве.
(едни намират смисъл в мисленето за битието и житието, други в хейтърството. свят голям, хора различни.)
Обичам те Мария! Ти си същинско съкровище! :)
Еее айде па сега и ти. Малко негативен коментар и веднага хейтър. По скоро ти давам насока за щастие в живота, няма да е зле да я разгледаш като вариант, щото е много възможно лъжливото ти самоусещане за богат житейски опит да доведе до необосновано самочувствие и да ти изиграе лоша услуга в даден момент, като например да не се вслушаш в добър съвет или от Анакин Скайуокър да се превърнеш у Дарт Вейдър. А това, че не изпадам в захлас, когато видя няколко сложни думи подредени в текст и несвързани със смислова верига, както правят повечето дебили които коментират из блоговете не ме прави хейтър.
щастието е субективно понятие.
това, което един го прави щастлив, друг може да не го отрази.
ако имаше рецепта, щеше да е известна.
иначе никога не съм претендирала за богат житейски опит. няма как от позицията на годините ми.
ок, връщам си думите за хейтърството.
просто отдавна се опитвам да не давам и да искам съвети за „живеене“ и да казвам кой какво би го направило щастлив. и ме е яд, когато някой си мисли, че знае отговорите вместо мен.