Охрид бе като въздишка.
Не по принцип, обаче, а в този момент и това лято. За мен. Знаех го още преди да съм го видяла.
Всяко място, което посещаваме се бори за обективна оценка с емоциите ни, докато обикаляме от една точка до друга, сред непознати хора, непознати улици, непознато небе.
Бургас-София- Скопие- Охрид. И обратно.
Градът успях да видя едва на четвъртия ден от престоя си. Красив е. Усещането да вървиш по улиците му е като да си си у дома. Не го казвам, за да влизам в спорове кое е наше, кое не. Просто Охрид със затворени очи може да е Пловдив, примерно. Църквите са много и са прекрасни, крепостите са на високо, разходката с лодка изглежда все така не-безопасна, но е страхотно преживяване и си струва. Вечерта хапнахме риба и пихме бяло вино в ресторант „Св. София“, който препоръчвам.
Без езерото, обаче, Охрид би бил твърде обикновен…
Скопие, за разлика от Охрид, ме накара да се гордея със София. Мръсни улици, с много дупки, порутени къщи, неподдържани тревни площи… Абе, ужас. Не бих се върнала. (Аз и в Охрид не искам да се връщам.)
Пътуването ми беше едновременно бягство и почивка.
Почивката не се случи.
Бягството бе приятно.
Върнах се по-спокойна, по-себе си.
Бързай бавно 