краищата на любовите и я смаляват.
сърцето и се свива до размерите на точица, която едва-едва тупти
и на която и стига въздуха от процепите на спуснатите щори.
от стаята и трябва само леглото, при това половината.
няма място за нищо излишно, вън или вътре, толкова малка става.
единствено часовете стават дни, а дните- години.
чула, че чудесата са по три дни, тъгува точно толкова.
ни повече, ни по-малко.
мисли за тъгата си като за чудо (любовта и е същата)
което пречиства сърцето, тялото, душата и.
щом минат дните, краищата я съживяват.
става по-силна, по-търпелива, по-добра, по-себе си.
а от тъгата няма следа.
(тръгва си с вдигането на щорите и отварянето на прозореца.)
и това е така само, защото я е възпитала добре. да е тежка и да е голяма, но пък да минава бързо.
защото както Зорбас казва- “половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини…“ не са хубаво нещо. (половинчатите тъги също, добавя.)
„Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой!“ – това вече е друго.
и е за хора със смели сърца.
като нейното.
което, след тъгата, става и по-голямо.
Бързай бавно 