… завръщане.

тя.

измъкна се съвсем тихо, извади от задния джоб на дънките бележката, която бе готова от седмици, остави я върху неговите панталони, до телефона и часовника му, целуна го по челото, както обичаше той да прави (любимите и целувки), отвори вратата, слезе по стълбите, сложи маратонките, токчетата прибра в дамската чанта, погледна за последен път назад, сбогува се с вечерите, с музиката, с пълните чаши, с игрите, с неговите истории, с нейните истории, с историите на предметите около тях, затвори вратата и излезе.

„така трябва“, мислеше си, въпреки, че не обичаше думата „трябва“ и когато можеше я заместваше с „искам“. тук, обаче, „искам“ не вървеше…

тръгна си.

***
той.

събуди се от алармата на телефона без усещане за липса, бе свикнал да спи сам, единствено втората възглавница му припомни, че не бе, стана без да бърза, влезе в банята, взе си душ, протегна се за панталоните си, видя бележката, прочете я, не се изненада, усмихна се, отдавна бе време. слезе по стълбите, направи си кафе, взе си якето, излезе навън, уикенда започваше добре.

„както исках“, мислеше си.

сбогува се набързо и наум.

***

„заедно бягаме от себе си.“, пишеше на бележката.

и двамата си отдъхнаха и чуха въздишката на другия, без да бъдат един до друг.