София не иска да ме пуска. Това си мисля малко преди седем сутринта, на път от летището към което-и-да-е кафене в центъра, след третото анулиране на полета ми към Бургас този месец.
„Какво да бъде?“, чувам.
„Канелен залез“, отговарям без да се замисля, защото канелата ми напомня за него.
***
Първа съм. Избирам маса на втория етаж. Нагласям лампата за снимка, защото все още е тъмно. Получава се добре. Отпивам от чашата. Сметаната е лека. Посягам към телефона. Пиша.
…
Пиша глупости. Съобщавам, че оставам в града, че София не иска да ме пуска, вместо да призная, че аз искам да остана. Че не София, а той не искам да ме пуска. Накрая пожелавам хубав ден. И с изпращането знам, че няма смисъл да чакам отговор.
***
Мисля как ми е по-лесно да си тръгвам, докато е още хубаво. И не горчи. Преди агонията, предшестваща всеки край. Предпочитам да помня последния комплимент, ръка на коляното ми, смях, развита теория, подарък, блясък в очите, целувка…. Не тишината, премрежения поглед, недоизказаното, болката, която те обхваща докато човека си тръгва и не ти остава нищо друго освен да наблюдаваш как разстоянието между вас- и физическото, и онова другото, става все по-голямо, и по-голямо, и по-голямо…
Но да си тръгваш докато е още хубаво, е трудно. Всеки път си казваш „още малко“ , само още една среща, само още една целувка, само още една вечер, само още веднъж да започнем деня си заедно… И това „още малко“ стои като заплаха, която те дебне при всяко ново позвъняване. Какво ако пропуснеш правилния момент? Какво ако днес е краят? Ако няма повече целувки, ако всеки кърши ръце в двата края на стаята, ако всяка дума оставя усещане за болка, ако започнем да си разменяме клишета, запътили се към отделни стаи, ако….
***
Много хора си взимат почивка от работа. При първото обаждане за важна сделка, обаче, не се колебаят и миг- приемат предизвикателството, хвърлят се във възможността, не чакат, не отлагат. Не си казват „много хубаво, ама защо сега, тайминга е грешен“. Не. Радват се на късмета си. Рискуват.
Много хора си взимат „почивка от живота“. Сега искам това, не това. Точка. И дори живота да ги изненада (приятно), продължават да отлагат.
Излиза, че сме по-добри бизнесмени, отколкото… хора?
***
30 минути до начало на работния ден. От час и половина съм сама в Onda на Стамболийски, от три часа и половина съм будна, от 24 часа не съм целувала, от 20 дни не съм получавала съобщение, което да ме накара да полетя от щастие, от година и три дни чакам да минат три месеца, които , уви, нямат време и никога не идват, от 15 месеца един човек кара сърцето ми да се вълнува…
Стига ли обаче, още не знам.
Време е за офиса.
Блогът излиза в почивка.
И сърцето ми с него, също. Току-виж, когато искам да ми е никакво, ще стане най-хубаво.
Бързай бавно 
Чета, усмихвам се и си мисля… „Кураж, каквото и да дойде! Когато имаш очи за прекрасните неща, те се случват, а ти ги имаш.“
не, къде отиваш !? какъв е тоя бургас, там има вълни!
Невероятен пост…толкова точно кореспондира с моето настроение на последък…само изразено много по-добре от колкото сама бих могла :)
„от 15 месеца един човек кара сърцето ми да се вълнува…“ – това е най-важното! Всичко останало е пълнеж и суета :)
Пожелавам ти го. И твоята версия за любов да е такава.. реална след време. Има я, сигурна съм, особено за хора като теб, разпръскващи обич :)
Ами… ако разбереш кога точно е този момент на тръгване, докато е още хубаво – и още по-точно – как да си тръгне човек именно тогава… сподели.
И не оставяй блога да почива твърде дълго. Блоговете живеят, когато се вълнуват. Макар и от липси.
каква телепатия само! не издържах и 3 дни без пост (ужасна съм :))
а това- „Блоговете живеят, когато се вълнуват. Макар и от липси.“ си го отбелязвам със звездичка…
Направо ме остави без думи… Уникално…