„Не си в позиция да даваш съвети“, казва ми. „Малка си. Не си живяла с мъж досега. Не знаеш какво е да те хване ежедневието и битовизмите… „
Така е, да. Но трябва ли да се хвърля от някой мост, за да знам, че не умея да летя?
Същото е и с връзките. Обичам рутината. Мисълта да се събуждам и заспивам до един и същи човек не ме плаши. Нито сблъсъка на моите с неговите навици. Вярвам, че всичко е въпрос на нагласа и общуване. Далеч съм от мисълта, че това е лесно или става за миг, но пък съм убедена, че е възможно.
Рутината плаши само хората, които не умеят сами да си създават вълшебства. И тези, които нямат очи за красотата на малките неща и жестове.
Хората, които мислят една връзка повече като „вземане“, отколкото „даване“.
П.П. Независимо откъде започва един разговор на маса, неименуемо завършва с темата мъже-жени-връзки. Което съвсем не е лошо, а напротив- идва да покаже, че все пак, като теглим чертата, това е най-важното. Това е, което носи Смисъл.
Бързай бавно 
Ще харесам написаното от Вас „Колко време продължава любовта“ на всяко място, където го срещна, защото вярвам във вълшебствата, които се раждат навсякъде. Вярвам и в друго, че не рутината е тази, която убива пламъчетата в очите на тези, които се събуждат и заспиват заедно…просто, ние хората не винаги наричаме нещата с истинските им имена и понякога слепецът е този, който вижда повече от зрящия…
Когато обичаш някого вярвам, че дори споделената ви скука и рутина ще е нещо крайно приятно.
Супер е написано. Само че тук има и друга гледан точка – дори и вълшебствата и малките неща, случващи се достатъчно често, се превръщат в навик…приятен навик, но навик. Човек знае, че ги получава и свиква с тях. И тогава какво ни остава? Да живеем примирено с вълшебните навици…
Дали описаната от теб рутина може да се сравни със „Зоната на комфорт“ от тази статия?
http://seekerschool.org/statii/item/39-zona-na-komfort
Много интересно…Ако приемем, че съществуването в един свят на вълшебни навици=живот в зоната ни на комфорт в любовта и също така приемем, че „смелостта, успеха, изобилието, вярата, страстта, силните усещания, осъществяването“ са извън нея, това не означава ли, че, за да бъдем щастливи трябва да я напуснем? Да оставим човека, превърнал животът ни в низ от вълшебства в търсене на нова магия? Или означава, че трябва да потърсим не-рутината also known as тръпката извън настоящата ни любовна връзка и по този начин, може би, да я спасим?
Първо скачаш от моста, а след това разбираш дали имаш криле.. :-)
@didi dimitrova
А какво ще кажеш за варианта за напускане на зоната на комфорт заедно с любимия човек?
1. Не. Не е. Това с връзките НЕ Е същото като хвърлянето от мост, за да се доубеди поредният нарцистичен нов Икар (нарцистичен = който живее с прекалено високи представи за своето превъзходство, съвършенство и/или ЗНАЧИМОСТ) в болезнено известната на мъдреците извечна истина, че „роденият да пълзи не може да лети“. (Не знам дали в днешни дни във френските гимназии преподават и изучават Горки. По мое време, преди почти век, в моята английска и Горки беше неотменна част от трудния и болезнен път към помъдряването и към горчивите прозрения за не винаги наивно-романтичната същност на живота.) Това с връзките е по-скоро като самоубийствения стремеж и летеж на насекомите към ослепително-притегателната светлина на лампата или към яркия пламък на фенера, който ще обгори първом крилете им, а след това и порива им към полет и небе, и свобода, и вълшебства.
2. Хората, които виждат ВСЯКА връзка най-вече като “даване” (отдаване, раздаване, безрезервна и нреципрочна всеотдайност, еднопосочна щедрост) и нехаят за “вземане”-то (лаская се, че поне бях, а може и все още да съм някъде в периферията на тази неголяма категория човеци), също биват пон два вида – извори и безоточни езера (за да не кажа блата). При хората-извори онова, което съществува за даване и раздаване, за щедрост във връзките е неизчерпаемо и никога не свършва, защото безспирно извира отново и отново от дълбините на душата и на опита им. При хората-езера (и най-вече при блатата) ограничените им, финитни ресурси от обич, доброта, щедрост, емпатия, вълшебства и каквото там още е „Любовта“ са обречени на изчерпване, на пресъхване – при кого по-рано, при кого по-късно, но неизбежно. И тъкмо рутината и навикът, привикването, „зоната на комфорта“ са и унищожителите, и заместителите на обичта, добротата, щедростта, емпатията, вълшебствата и каквото там още е „Любовта“.
Един много по-мъдър от Вас и от нас гений бе казал някога в присъщия му афористичен стил, че „очарованията ПРЕДИ брака (разбирайте постоянното съжителство) неизбежно стават РАЗочарования СЛЕД брака (т.е. рутинното съжителство).
Друг познавач на живота и на любовта бе прозрял също отколе, че любовта и бракът са „като стари домашни пантофи – грозни и износени, но удобни и добре познати“ („like a pair of old slippers, ugly but comfortable and familiar.“) Именно вследствие на рутината, която твърдите, че обичате.
Вие самата в „Сто години самота“, Габриел Гарсия Маркес от 29 август 2011 г. (нима наистина още има летни кина в България? Тук вече ги няма.) цитирате циника Маркес (аз също съм дипломиран, доказан и всепризнат, но неуважаван циник, журналистиката и уроците на живота ме превърнаха от везна-поет във везна-циник (разбира се, в оня смисъл на цинизма, който е присъщ на Антистен и останалите атински философи от школата на циниците, според които нещата, които повечето хора приемат сериозно, включително и удоволствията, чувствата, любовта, са безсмислени. Те признават за ценност единствено добродетелта, но тяхната добродетел се състои преди всичко от въздържаност и презрение към почести, богатство и наука.), та Вие припомняте мъдростта на циника-романтик-реалист Маркес, че „… всяка някогашна пролет е невъзвратима и че НАЙ-БУЙНАТА И УПОРИТА ЛЮБОВ Е ВСЕ ПАК БЪРЗОЛЕТНА ИСТИНА“
Не Ви ли е достатъчен мъдрият отговор на Маркес на донякъде наивния Ви и syrupy въпрос „… колко време продължава любовта?“ Или просто не Ви се иска да приемете проникновението на Маркес?
3. Намирам за не само причудливо, а за необяснимо или неосъзнато, ерго невярно противоречието между неприкритата Ви суетлива гордостчица от принадлежността към зодията на поетите, вълшебниците, талантливите, надарените, озарените, просветлените и свободолюбиви личности (и аз съм везна, макар да не отдавал никакво значение на това) и това ни в клин, ни в ръкав самоизтъкване „Обичам рутината“ Имате ли наистина представа какво е всъщност рутината??? Везните, по правило, не обичат, не понасят рутината. Везните, по същността си, умират от рутината, дори ако им бъде наложена или си я самоналожат. А ако я понасят или „обичат“ значи са псевдо-везни. Пък и нали в „За мен“ се среща откровението Ви от 29 април 2008: „А при мен фокусЪТ (ако пълният член все още е жив) е малко по-изместен от …“ Кое е по-вярно или най-вярно? Познавате ли се? Или търсите упорито (за да не река отчаяно) себе си, само че на показ, на сцена пред любопитните очи на света? Успех!
И как „обичта Ви към рутината“ се съвместява със споделеното (ако е вярно и чисто) във „… все по-близо“ ?????
4. Един български поет, когото иначе не уважавам особено нито като поет, нито като едновременно и роб, и галеник на някогашната власт и на някогашните времена (отпреди Вашата поява на този престар и премъдър свят) е споделил в интервю за Валерия Велева и „Стандарт“ от 26 септември 2011 г., че „САМОТАТА е работилницата на поетите“. Прозрението, разбира се, НЕ Е негово, а е откраднат цитат от други, истински мъдреци и поети, живели и творили истинска и вечна поезия преди столетия и хилядолетия. Но Е ВЯРНО. Много вярно.
Самотата наистина е работилницата на поетите и творците. Многословието и склонноста към словоизлияния е по-скоро присъща на графоманите.
Казвам това, защото наистина ми харесаха някои от стиховете Ви.
И защото една моя отколешна и, разбира се, НЕИЗДАДЕНА (самотата и самовглъбението са и работилницата, и светът на поетите, които живеят и възприемат, усещат света и хората като поети заради чистото вълнение на поезията, а не заради изявата; поезията е начин на живот и мислене, а не способ за самоизява, поне според мен) стихосбирчица бях нарекъл „Живот от счупени парчета“. Привлече ме, заинтригува ме името на блога Ви. Странно сходство. Дали наистина странно???
Един мой гениален професор (от преди близо век) обичаше да казва на по-горделивите и суетливите измежду нас „Ако наистина си мислиш, че това, което си казал(а) или написал(а) тук е оригално и че е твое умотворение, иди и се затвори в библиотеката и ще видиш, че след не повече от ден ще намериш казаното и написаното, „сътвореното“ от теб в някоя книга – вече казано, написано и умосътворено от някого друг.“ И беше много, много прав.
5. Напълно съм наясно, че не съм от хората, които ви вдъхновяват (прочетох списъка в „… какво ме вдъхновява“, 27 юни 2011). Все ми е тая. Не за това Ви написах всичко по-горе. А за да се опитам да Ви предпазя (ако въобще е възможно) от самоубийствения стремеж и летеж на пеперудите към ослепително-притегателната светлина на лампата или към яркия пламък на фенера, който обгаря първом крилете им, а след това и порива им към полет и небе, и свобода, и вълшебства.
@Vihar: струва ми се, че имате твърде много свбдно време :)
ОК. Разбирам. Обещавам най-тържествено, че никога повече няма да си губя времето (свободно или не) в „събеседване“ с Вас. :-) Бъдете жива и здрава! На мен пък ми се струва, че имате вопиюща нужда от ласкателства и от възхитата на читателите си. Така да е. Супер е написано. Браво. Сполай Ви и късмет в дълготрайната рутинна и рутинирана любов.
Ако аз напиша книга за Любовта бих започнала така: Любовта трае, толкова, колкото ние искаме да искри у нас. Може да е ден, а може да е цял живот. Необикновеното изискване, за да имаме любов цял живот, е ние да бъдем толкова дълго необикновени…