„Лавина“, Блага Димитрова

Светът, хората, взаимоотношенията, страховете, любовта, приятелството, всичко, наистина всичко(!!!), обяснени с група алпинисти. Написана е като че ли на един дъх. Една от най-добрите книги, които някога съм чела.

Девизът на японските алпинисти бил „Върни се, за да отидеш“, а алпинизмът в същността си- бягство от погледите, смелост пред самия себе си.

Докато четете, цяла вселена от чувства и усещания се изсипва над вас, като лавина…

И дори никога да не сте се качвали в планината, се (раз)познавате…

Невероятна…!

***

Споделям една малка част от най-любимите ми моменти:

„Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира. […] Поетът може би познава любовта откъм единствената страна, която истински я разкрива и осветява: неосъщественост.[…]Поетът върви унесен. Може би една от формите на споделена любов е поезията.“

„Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне: — Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: — Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: — Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.“

„Общата цел уеднаквява повече, отколкото общ произход.“

„Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.“

„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.“

„Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.[…]Човекът е обещание, изречено наполовина и прекъснато. А то е повече от всяко осъществяване.“

„Откупът за независимостта на жената е самотата.“

„Да обичаш, значи да разбираш.“

„Нетърпението му пречи да усети вкуса на живота.“

„Не знаят, че сега ще застанат лице с лице с най-големия риск: двама влюбени, които часове наред ще бъдат заедно.“

„Зрелост“ произхожда с общ корен от „зрение“.

„Истинската младост не понася полустъпки, полуриск, полумерки, полумладост.“

„Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?“

„Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си.Опитът е непредаваем.“

„Да не предприемаш нищо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.“

„Какво мога да искам от другия, когато самият аз съм непостоянна сянка — все се мести, отмества, не може да си намери истинското място и форма. Все се мени. Какво да искам? Другият до мене да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?“

„Една от най-трагичните форми на отчуждението — да изпревариш своите.“

„Любовта най-често се пропуща в любене.“

„Лоши сме с тия, които обичаме.
Кой е виновен?
Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.“

„Поражението носи себепознание.
Поражението ми показва собствените граници, а щом си видя границите, аз ще поискам да ги прехвърля отвъд.“

„Колкото по-интензивно, по-волево, по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. Винаги се навърта наоколо. А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?
Защото сте сиви.
А Случаят е художник и обича ярките багри на характера. Има си магнитно поле, където действува. Високо напрежение, дръзновение, самоотверженост — там избликват поетичните му приумици. Не всеки може да бъде удостоен с вниманието му.
Благоразумният и добронравен ред на „живот за пример“ прогонва халосника Случай. Нехайникът обича неутъпкани пътеки, открити за шибаниците на разнопосочни ветрове и дъждове. Обича ръбове, надвесени над пропасти, недопустими отклонения, безразсъдни скокове, изобщо всичко онова, което порядъчните еснафи наричат „объркан живот“.
Обича той от нищо да направи всичко. От локва — небосвод, от примка за обесен — хоризонт. А всъщност, знаеш ли го какво обича?
Фантастът Случай е като дете — бяга от плъховете.
Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.
Живот без задъхано присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня дънер — това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществувание. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.“

„Доброто име не се „пази“, не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час.“

„В наше време умират групово. При самолетна катастрофа — стотина души наведнаж. Автобус, кола, въжена линия. Смъртта става все по-внезапна, все по-групова. Висне заплаха от масова смърт. Атомна бомба, която унищожава цял град, цял народ. Смъртта добива ново лице: маса-смърт. Който остане, ще е по-мъртъв от мъртвите. Какво ще прави без своя народ, без своя език? Без минало и без бъдеще? Страхът да оцелееш ще е по-голям от страха да загинеш.“

„Отчуждението с чужд се понася по-леко.“

„Чувството на вина прави човека човек.“