От онова време помня само омразата и обвиненията. Била съм 5-6 клас, главата ми още нищо не е разбирала от това какво реално се е случило, а само е попивала чуждото мнение. Осъждането.
Едва докато гледах видеото осъзнах какво ясно липсва в спомените ми от тогава- образът на едно (влюбено) момиче, току-що стъпило в 20-те.
И изведнъж ми стана истински тъжно. Как от една грешка, чисто човешка при това, гладното ни за скандал общество, в което никой никога не е допускал грешки, не се е влюбвал в неподходящи хора, не е изневерявал, и т.н., е сложило един голям черен хикс върху личната история на един човек.
Искрено се възхищавам на смелостта и куража на тази жена да излезе на сцената, да насочи прожекторите обратно към най-ужасния период в живота си, за да предаде едно важно послание на света:
Да бъдем съпричастни.
Да спазваме граници при навлизането в личното пространство на Другите.
Да помним, че всяка история има контекст и да не бързаме да съдим.
Да не забравяме, че някой някъде живее със заглавията и етикетите. И ако този някой няма истинска подкрепа на семейство и приятели, изборите пред него не са много…
П.П. Повече тук- Shame and Survival.
Бързай бавно 
Мило момиче, харесвам и чакам с нетърпение всичко, което пишеш. Правиш ме по-човек. С обич, Силвия
Благодаря ти, Силвия! :)
Попаднах съвършено случайно тук. През търсачката и при случайна комбинация от думи ( почти никога не търся нещо на български ..)
Но изчетох (почти) целият ти блог почти наведнъж. Грабна ме признавам си. Познах себе си в много неща, ситуации, ред на мисли, вкусове и т.н. Ще призная и друго – осъзнах, че по едно време очаквах едва ли не „края“ на блога.. пак от личния ми опит (все пак съм малко по-възрастен) . Осъзнах че почти се бях „отказал“ да търся тази човечност за която и Силвия е написала, да се самоусъвършенсвам, да се развивам, просто да не спирам. Поомачка ме животът. Този същия дето сам си го живея и определям. Но – чудо – намирам нещо СЪВЪРШЕНО СЛУЧАЙНО и без да го викам и търся дори и това е което ми дава сили да си припомня да живея, да бъда !
Благодаря ти Мария !
И в същото време те моля : не спирай, не пораствай, не се отказвай ! Дори да спреш да пишеш блог, то не спирай по пътя си към небето – най-трудният е наистина..
Благодаря за хубавите думи, Любо! Радвам се, че на страничката ми си открил нещо, което ти е донесло частици Смисъл :) Успехи и вдъхновение желая!