Книга- тъга. Тиха, дълбока, всепоглъща. Като отворена рана.
История за разминаване във време и пространство, от което връщане назад няма. Остава само горчилката по неизживяното и най-тежкият във времето въпрос- какво би било ако…
Една среща, която все очакваме и все не сме готови да изживеем, когато съдбата ни я подари. Двама души, които днес няма какво да си кажат, а преди 17 години са били един за друг целия си свят.
Разбирате, най-старата история на света. История за неслучване, за първата любов, която остава последна. И онези десет дни стават цял живот, но в друг, паралелен свят…
Блага Димитрова официално е любимият ми български писател.
“Имаш поглед, ненавикнал да се обръща назад, да прави преоценки и да съжалява за стореното или за пропуснатото. Цялото ти внимание е към това, което иде. Сякаш животът ти е все предстоящ.”
“Марката на автомобила определя темперамента на човека. При смяна на колата той сменя кожата си.”
“Помисляш мимоходом: умората превръща и най-неудобната поза в блаженство, и най-коравата подпора- в мека възглавница. Умората придава и на най-блудкавата вода сладост, и на най-вялия ветрец- свежест. Умората те поддържа верен съпруг и примерен гражданин. Изобщо умората е голямо благо за човека.”
“Само човекът е машина за свръхнатоварване.”
“… Впрочем има ли удобен ден за една закъсняла среща.”
“Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваме.”
“Момичетата, които не са сигурни в своя чар, се подсигуряват с правилници.”
“Няма нищо по-далечно на света от тия две близки рамене, които някога се топяха едно до друго.”
“Времето помежду ни. То седи като пътник, когото не можем да изгоним. Прашен, уморен, всезнаещ. Кара ни да се обърнем към собствените си минали крачки.”
“Ние в пълния си, истински облик, съществуваме само в очите на старата си любов. […] Срещата с прежна, непостигната любов е най-силното преживяване за зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е среща със самия себе си, със своята убягваща същност, с най-хубавото от себе си- с неосъщественото.”
“Заобикаляме като коприва единствената тема, която ни интерсува: за семействата ни. А какво друго да говорим? С един случаен спътник бих намерила повече теми за разговор.”
“Може би спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението.”
“Може би приближаването към спокойствието е възможно само ако човек осъществи първата си любов и стигне с нея до последните си дни. А може би това носи други безпокойства, много по-страшни и неусмирими.”
“Понякога най-голямото разстояние е между слети ръце.”
“Смисъл… Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, което вършим, каквото чувстваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл- няма смисъл. […] Какво е това смисъл? […] Най-грубо ние отъждествяваме смисъла с ползата. Това е примитивната самозащита срещу големия, неутолим глад за смисъл. Така е най-лесно и най-достъпно. Още от малки ни учат, че трябва да избираме игри, другарчета, книжки, от които има полза. […] Друга, по-благовдина разновидност на диктатурата на смисъла е резултатът.”
“Странно! Една друга, по-хладна връзка е създала нов живот, който е по-силен от собствения ни живот. Една анемична полуобич е родила нещо пълнокръвно- деца. А една голяма, пълноценна любов не е родила нищо.”
“Когато аз чух, че ти си се оженил, в първия миг ми се стори, че ми се изскубва дъха. Но после привикнах с тази абстрактна представа за твоята женитба, станала някъде вън от моето време и пространство.”
“Сама идвам и сама ще си отида. Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизличими. Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдаци, съмнения, скованост.”
“Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си.”
“Само една любов признавам на този свят- да обичаш, независимо от това обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.”
“Любовта ме научи да се усмихвам на болката си.”
“Нищо да не стане- това е най-силната изява на любовта. Последна любов… По-недостижима от първата. С липсата на бъдеще, с преброените мигове, които са вече изминали, когато започват. […] Първата е безнадеждна, а последнта няма дори безнадеждността на първата, защото изобщо нищо няма.[…] Последната любов- тя причинява мъка, по-скъпа от всички радости на целия ти живот, взети заедно.”
“Само двама обичащи се създават дом. Всичко друго е кухи стени.”
“Най-тежкият камък на шията е раздвоението.“
П.П. Много топло и в правилния сезон, препоръчвам „Лавина“.
Бързай бавно 