all you need is you

С първата глътка лешниково капучино се пренасям в зимата, обръщайки гръб на 25 -те градуса вън и погледът към Гранд Каньона.

Тръгвам си от град, който така и не мога да усетя, да затрептя в ритъма му- Вегас. Шумно, цветно, изкуствено, чуждо. Единственото място, което ме зарежда тук са фонтаните пред Bellagio. Спомням си как първата ми година тук една от вечерите стоях повече от час там, сама сред десетки туристи, поглъщайки магията на танца на водата през музика и светлина. Втората година помня с една ранна разходка преди полета на обратно- трябва да е било някъде към 6 и малко сутринта, време, в което (повечето) празнуващи са се прибрали, а работещите още не са тръгнали. Един друг Вегас- все едно съблечен и изоставен на припек от първите лъчи на слънцето. От тази година ще си взема една кратка разходка от стрипа до хотела, по залез слънце и с вятър в косите; сама.

***

Мисълта ми беше за зимата. Онази зима, която не е въпрос на минусови температури и сняг, а се случва в нас, с все ветрове и бури. Зимата, която (ни) пречиства.

В последните седмици ми е много обърнато навътре. Превръщам всяка свободна минута в поглед назад, към хората и моментите, които са ми важни, и проектирам настоящето напред във времето, задавайки си големите въпроси- щастлива ли съм, в правилната посока ли се движа, давам ли достатъчно от себе си, това, което правя днес, приближава ли ме към това, което искам утре…

Мисля си как бих разменила своето лято за дървена къща на някой хълм, високо в планината, наша или някъде из Скандинавия, и бих (се) подреждала тихо, бавно, методично. Все едно имам контрол над това, което е или ще бъде.

All you need is less, повтарям си думите на приятел. По-малко притежания, по-малко принадлежност, повече свобода. Или по друг начин казано, all you need is you. С твоя вътрешен свят, хармония, интегритет.

Тази година ставам на 30, което, разбира се, нищо съществено не променя- дата като всяка друга, но въпреки това я усещам по-ясно от друг път, в мислите и през страховете си.

Възхищавам се на смелостта на Бени да дълбае до кокал в нейните и да ги споделя с такива като нас- търсещи непознати.

Моите се препокриват в голямата си част: страхът от бедност като отрова, която може да разяде всичко хубаво- любов, здраве, мечти, себеуважение; страхът да не създам семейство като личен провал, който ще бъде сянка на всеки бъдещ успех и ще ми шепне, че каквото и да постигна, съм пропуснала най-важното; страхът от живот, подчинен на чужди мечти и очаквания като ограбване и изневеряване на всичко, което съм вярвала и проповядвала. Страхът от нуждата за бягство на място като Вегас- където всичко е възможно (позволено?), забавлението е 24/7, а проблемите и предизвикателствата на истинския живот могат да почакат до понеделник.

***

Последно повикване и начало на пътя обратно към дома, твоето кътче вселена.

Затварям списанието и отпивам голяма глътка кафе. Последното, което прочитам е, че всяко пътуване черпи (ограбва?) от личното ни време. Часове и дни, които никога няма да се повторят и никой не може да ни върне. Затова по-добре да си заслужава(т), казвам си и се отправям към изхода, уморена…