“Sometimes people don’t understand the promises they’re making when they make them.” (John Green, The Fault in Our Stars)
вярвам, че един от първичните белези на порастването е осъзнаването, че не всички обещания се сбъдват. нямам преки наблюдения кога точно се случва това осъзнаване, но със сигурност е някъде преди 7-10 годишна възраст.
дотогава децата вярват сляпо на всяко обещание. помнят го, търсят го. те не виждат смисъл човек да твърди нещо, което не мисли; не познават лъжата. после следват едно, две, три „но ти обеща…?“ и си научават урока- не взимай нищо за чиста монета; може да стане, но може и да не стане. и това по никакъв начин не е обвързано с твоята част от сделката.
прескачам набързо юношеството (в което все по-малко вярвам) и стигам до първите любови, които изобилстват от обещания. по някаква незнайна причина сме забравили вече наученото, и започваме отначало. проба, грешка. „но ти обеща…?“ 2.0. разширяваме познанието с нужда не от думи, а от дела.
същото се повтаря в работата, във взаимоотношения с приятели, семейство, и други. резултатът? започваме да гледаме на обещанията като на пожелателни, не задължителни.
осъзнаване- въздишка. и свобода (отново).
***
единствените обещания, които пазя като важни и от които не желая да се отказвам, са обещанията от мен към мен.
те рядко са свързани с притежания, по-често с поведения- да съм по-тиха, по-търпелива, по-фокусирана и други.
това и са обещанията, за които се държа (най-)отговорна. и ми е най-тъжно, когато не спазвам.
истината е , че другите минават по-бързо и остават по-малко следи от не-случване. вече.
***
30 до 30, ден пети
душата ми е обещания от мен към мен
Бързай бавно 