Днес изпратихме дядо, Иван Балкански

„На кой сте дяца?“

„На Балкански сме внучки.“

По фамилия дядо беше Киров, но никой не го знаеше така. На младини е печелил агнетата по всички близки селски панагири (по странджански) и от там му дали името Балкански. Здрав като Балкана. Преди няколко лета на село, след традиционните борби, лично дойде да го поздрави Никола Станчев- първият български олимпийски шампион. Една среща, която му вдъхна много живот и много гордост от онази хубавата, достолепната.

***

Дядо беше един от личните ми герои. Танкист. Борец. Корабен техник. Ловец. Бостанджия. Продавач на цветя. Човек- канара, в пряк и преносен смисъл.

Каквото и да правеше, го правеше с и от кеф, а каквото имаше, го раздаваше. „За вас да има, на мен нищо не ми трябва.“, казваше.

Беше пример за щедрост и урок как се „дава“ по възможно най-ненатрапчивия начин на света. (Трябва да има общо с кефа, мисля си днес.) Такъв е бил и на младини, когато се е връщал със скрити долари от чужбина и никога не е поискал сметка на майка или баба какво ги правят. Както и никога не се е върнал у дома с празни ръце.

На последната ни Коледа ми даде 20 лева и торбичка с ядки. Имаше сълзи в очите и не приемаше отказ. Така беше свикнал и до последно не прие, че времето натежава и е ред ние да се грижим за него, ние да даваме.

Бохем по душа, който мога да сравня само с образа на Алексис Зорбас. И също като Зорбас, никой не можеше да му дава тон в живота.

***

На дядо дължа любовта си към киното и страстта си към пътуванията.

За дълъг период от време, почти всеки уикенд ни взимаше и водеше в кино Родина или кино Септември (няма ги вече). Именно с него гледахме Титаник. Любими моменти от детството ни.

Спомням си още и едно от неговите последни пътувания и моят измислен спомен как се отскубвам от майка, минавам през охраната на летището и излизам на пистата, загледана в небето, излитащия самолет и звездите. Моя си фантазия, в която дълго вярвах (била съм на не повече от три години). Дядо е имал късмета да работи като корабен техник в Океански риболов, от там и да пътува до другия край на света. Амазонка и Перу му бяха най-любими теми и вместо да ни чете приказки за лека нощ или ни разказваше за пътуванията си или ни изпитваше на държави и столици. Имаше невероятна памет и помнеше всеки полет с какъв самолет е бил, къде са спирали да заредят, над какво са летели.

***

След като се пенсионира дядо започна да продава цветя и беше любимецът на всички заведения. В града беше бай Иван, на село- Балкански. Ненатрапчив, тих, винаги с усмивка, гордо вдигната глава и джентълменски жест. Когато баба беше жива, и помагахме с панделките на букетите. Имаше вечери, когато се връщаше по 3-4 пъти за нова кошница. На сутринта всичко даваше на нас.

Трябва да призная, че всички много се бунтувахме с това му желание. Докато не разбрахме, че това го поддържа жив и му носи смисъл. Днес му поисках прошка, че аз късно го осъзнах.

***

Дядо е от с. Ясна поляна, едно от седем деца, родени да бъдат в помощ на нивата. Открадва баба на мотор от съседното село, но после и подарява къща в родното Веселие. В някакъв момент засява два декара лозе, преди или след появата на майка. Когато се явявам аз и докторите ми откриват астма (била съм на ~2.5 годинки), климата тук се оказва подходящ за мен. Дядо изкоренява лозето без да каже дума и прави място за нашата вила.

***

Дядо имаше силна връзка с природата. Не го беше страх от нищо, познаваше всяка пътека в Странджа, можеше да хване змия с голи ръце, да гледа диви пчели, познаваше всички горски гъби с двойниците им, знаеше всяко планинско ручейче.

Едно лято изкара 1-2 тона дини, които дружно продавахме в Созопол и Приморско. Беше страхотен търговец, с усет към всеки човек. В края на същото лято ни заведе в Хеликон (мен и сестра ми), да си вземем по една енциклопедия по избор. Нещо, което да ни остане. А всъщност, ние вече имахме спомен от това лято- как ядем диня, предварително изстудена в реката, и наблюдаваме дъгата след лекия летен дъжд от неговата сламена колиба. До днес се изпълвам с щастие от този следобед.

***
Когато пораснахме и майка не ни пускаше навън до късно, дядо все и казваше „Хайде, Насе, пусни ги, млади са, да се забавляват. Те са такива хубави и разумни деца. Няма от какво да се притесняваш.“

Не винаги минаваше, но винаги беше готов да се застъпи за нас.

***

Най-здравия организъм, така се шегувахме с него. Не съм го видяла в болница, нито да пие лекарства. Като малка бях прочела някъде, че гърците едно време са смятали, че ако някой е живял 70 години, все едно нищо не е живял. Години наред ме питаше с усмивка „какво бяха казали старите гърци?“ и ми беше обещал да стане столетник.

Единственото обещание, което не изпълни…

***

Днес изпратихме дядо. Издъхна вчера, дни, след като навърши 86 години.

Благодарна съм на майка ми за денонощните и грижи през последните месеци и вярвам, че за него това е за добро.

Но така ще ми липсват историите му и чувството му за хумор. Смях, който много обичах. Винаги на място и винаги от сърце.

Почивай в мир, дядо.

П.П. Да плача пред хора и да съм в присъствието на смърт. Две житейски ситуации, които да са ми така трудни за преглъщане.