Не знам какво търсих в Ню Йорк и плод на каква надежда или страх беше желанието ми да бъда там, но знаех с цялото си сърце, че това пътуване ми е важно. От няколко години имах ясна картина в главата си как за трийстия си рожден ден съм именно там, в града, който не спи, обикалям улиците му по бял тишърт и дънки, без посока, карта и план, с бележник и химикал, сама.
Не бях сама, не го хванах и цветен, с килим от листа, както го бях мечтала, но на първи октомври, часове след отпразнуването на заветните 30 (за тях май достатъчно ви говорих), отлетяхме за градът на градовете.
Отлетяхме без план, водени от желанието да вкусим от атмосферата на града и да избягваме всяко силно туристическо място. Сутрин, докато аз взема закуска от близката френска пекарна, В. правеше маршрута за деня и въвеждаше пинчетата по картата. Средно вървяхме не по-малко от 30 км. на ден, без да ги усетим и без да се загубим- Ню Йорк е един от най-лесните за ориентация градове, в които съм била. Като под Ню Йорк, разбира се, имам предвид само Манхатън.
Излизахме към 10 сутринта и се прибирахме близо или малко след полунощ. Всичко най-важно видяхме за първите четири дни, в останалите два повторихме любими места- Williamsburg, Chelsea Market, уличките около High line-a, Bleecker Street, градинката пред NYU, Soho и почти всеки ден, поне за малко, се отбивахме до Central Park, който е пълен с хора, на които искам да приличам или поне да познавам- енергични, усмихнати, взели живота в свои ръце. Иначе, продължавам да го мечтая през есента или потънал в сняг, град-Коледа.
***
Трябва да призная, че Ню Йорк ни изненада. Очаквахме един много забързан, хаотичен град с неспиращ поток от хора. Посрещнаха ни спокойни улици с красиви хора. „Тук е много трудно да влезеш във връзка, защото знаеш, че винаги можеш да имаш повече“, чух и го вярвам. Ню Йорк е още джаз и магазини за цветя, които работят от рано до късно. Видяхме десетки уютни кафенета, барове и ресторанти, в които ти се иска да останеш. И много, много зелено. А влезеш ли в някой от парковете, на третата минута забравяш, че си в града. Не мога да (си) го обясня.
***
Мемориалът 9/11 е гениално измислен, така, че от първата крачка те хваща за гърлото и се загубваш в черното. Тежка тъга по крехкостта на живота.
***
Не знам какво търсих, нито дали го намерих в града на мечтите и на изкуството да бориш живота сам. Може би има мечти, които трябва да сбъднеш, за да се освободиш и да повярваш, че смисълът го носим в сърцата си и никога не е в предмети, места или хора, а само и единствено в нас.
Пишейки тези редове осъзнавам, че това е, което ми донесе Ню Йорк.
Усещане за свобода и една измамна лекота, че всичко ще бъде наред, че за всичко има време.
Благодаря, вярвам, че ще се видим пак.
Бързай бавно 