… let it be

 

любима неделя и любим (личен) празник– ден за прошка.

посрещам го в едно малко австрийско селце, в къща, обърната към борова гора, зад която гордо се издига планината със заснежените и върхове, огрени от слънцето. тихо е. от онова хубавото тихо, което не искаш да свършва; тишина, в която се раждаш.

мисля си за този ден и за традицията на прошката.

единствената прошка, в която аз вярвам, е тази, която даваме сами на себе си. всяка друга стъпва на основата, че знаем по-добре, че можем повече, че избираме да „освободим“ човека до нас от товара, защото сме „по-….“ или обратно, избираме да вярваме, че ключът към свободата ни е извън нас. не, благодаря.

днес си искам прошка, от мен към мен, за всички пъти, в които не съм слушала сърцето си, не съм спазвала обещанията си, не съм се грижила добре за себе си.

а в отношенията ми към Другите си пожелавам не да давам или да искам прошка, а да мога да приемам, да разбирам, да правя крачка назад, когато трябва, да казвам извинявай тук-и-сега, без да капсулирам болката или разочарованието в нещо, от което друг може да ме освободи.

на вас също пожелавам сърце, намерило себе си и нещата, които са му важни; сърце, което не се страхува да търси; сърце, което живее в разбиране и приемане.

нека свободата ви, в смисъла на спокойно сърце, което уверено следва пътя си, е винаги във вашите ръце. всичко друго е илюзия.

и честит празник.

П.П. отношението ми към празника през годините- 2008, 2011.