създадох този блог в началото на един септември, светове назад.
още си спомням цветовете на изгрева, посрещнат на брега на морето във Варна, щастието от улавянето на времето и спокойствието, че всичко важно само предстои, а не е било.
дадох му адрес- a piece of me, частица от-и-в мен.
името, Галерия на усмивките, бе съвсем по мярка на моите двадесет.
исках тук да събирам и подарявам думи, картини, истории, които внасят радост в дните ни.
тъгата, казвах, болката, трудните уроци, нямат нужда да бъдат разказвани. те са в изобилие, щастието е, което ни се изплъзва.
и така, от 2006 до 2010, когато изведнъж името ми стана чуждо, а с него и блога – далечен, все едно не ми принадлежи и разказва истории за някое друго момиче.
със сърце, което тогава болеше от неслучване, смених името на Разпилени парченца... имах усещането, че светът ми се е срутил и трябва да го изградя отново; че трябва да се намеря, да се създам.
и така от 2010 до днес, когато думите и душата ми с тях си намериха нов подслон в Бързай бавно…
две думи, които отдавна са ме белязали. урок, който имам да уча. в любовта, в работата, в думите, в живота.
надявам се, че ще продължите да преминавате от тук и да се чувствате уютно, както досега.
п.п. Facebook страничката е възможно да си остане както досега, поради правилата на платформата.
Бързай бавно 