… за процеса на прошка

прошката, като умение да се откажеш от желанието (правото?) да нараниш (отмъстиш?), винаги ме е вълнувала. веднъж като вътрешен диалог, веднъж като мост към двама души, винаги като процес, който ти позволява да продължиш по пътя си свободен. да живееш в мир със себе си и със света, да бъдеш (по-)здрав във всеки смисъл на думата.

този ми интерес ме доведе и до една прекрасна съботна лекция, посветена на процеса на прошката, но не през погледа на човека, който търси прошка, а през очите и сърцето на този, който е наранен; този, който трябва да прости.

„За да прости, „пострадалият“ трябва да види „извършителят“ по-пълно, едновременно добър и лош, силен и слаб. Да се откаже от идеализирания образ, който си е изградил за него.“

„Ако само обвиняваш, без да поемеш своята част от отговорността, няма как да се случи прошка.“

сякаш за първи път истински осъзнах какво стои зад процеса на прошка.

за да простиш, трябва да се промениш.

понякога това означава да видиш света с всичките му цветове и драскотини, друг път да видиш себе си като всички останали.

човек.