в ръцете ви
не литература, а крайъгълни камъни
от пътешествието на едно 20+годишно момиче
към своите три-десет.нищо повече и нищо по-малко.
Така започва книгата, която ме събра и затвори в страниците си всички страхове и несбъдвания. Книга, за която все не бях готова; мъчно пътешествие с различни отправни точки, мой личен път към Сантяго с рани по сърцето наместо ходилата. Книга- самоанализа.
Наскоро прочетох, че най-голяма полза от написването на дадена книга има писателят. Истина, от която никога не съм бягала и на всеки въпрос „защо ти е тази книга“ винаги отговорях спокойно и уверено „за мен е.“
***
Първото и заглавие бе „Бързай бавно в любовта“, за да ми напомня, че е еднакво важно да имаш посока, но и да имаш правилно темпо, което ти позволява да виждаш по-ясно напред, да взимаш навременни решения, да променяш курса, когато трябва, да не се страхуваш. Да не ставаш роб на планове и очаквания. Да затуптиш в ритъма на сетивата си.
После го смених на „Как се слуша джаз“– може би единственото истински светло стихотворение в книгата, кето те кара да си пуснеш Dream A Little Dream Of Me (примерно) в изпълнение на Ella Fitzgerald & Louis Armstrong и да си сипеш едно малко любимо, с което да седнеш до прозореца и да поздравиш зимата.
Повече не го променях.
***
За пореден път се убедих в силата на думите и в значението на личните ни истории. Днес още е рано да вляза в подробности, но съвсем спокойно мога да заявя, че анализата е сила и съм истински щастлива, че тръгнах по този път.
***
От днес докогато, ще публикувам тук текстовете един по един, в поредността и с името на главата, в която са. Някои ще са ви познати, други не, но важен е единствено пътя… Няма да ги споделям във Facebook от носталгия по времето, в което създадох това място, когато правилните думи ни намираха по-трудно и бавно, но оставяха по-големи следи и ще оставя пътят на случването да се случи сам чрез вас.
***
Дължа по едно голямо благодаря на едни две момичета- Тея и Неда, които ми дадоха безценни съвети, помогнаха на много от текстовете да затуптят в по-добър ритъм и разбраха нуждата ми от тях, без да я (ме) съдят. Благодаря <3
Едно мнение за “Думите, които ме събраха и книгата, която няма да издам”