Започвам този септември бавно, огряна от слънцето и изгубила думите си, защото щастието, пълнотата, онова спокойствие, че всичко ще бъде наред, нямат нужда от много.
Спомням си миналият септември и дъха на море. Моята голяма лична криза. 30 до 30, помните ли? Уроци, ретроспекции, въпроси, носталгия, страхове. Имаше от всичко и така и трябва- да дълбаеш до кокал, за да стигнеш до онова, което ти е най-важно. Да прегърнеш уроците, да затуптиш в един ритъм с времето. Да избереш щастието.
За да се събудиш днес, година по-късно, и да прочетеш думите на едно друго септемврийско момиче- „Честит най-любим септември! Да бъде, да сме септември!“
Пожелавам ви го от сърце 
П.П. Днес това местенце прави 11 години. Вселени-време. Благодаря ви, че сте тук!
Бързай бавно 