(снимка от тук)
няма национален празник, който чувствам свой. никога не е имало.
не съм изследвала корените на това свое бягство от родното и историята, само знам, че цялата еуфория и патриотизъм около тези празници винаги ми е била чужда, далечна, изкуствена дори.
така и днес. мисля си – ето празник, който е свързан с думите, словото, образованието, пробуждането, все неща, които са ми важни, и пак не мога да кажа на глас честит ви празник.
не мога да се свържа.
***
същото е и с героите от нашата история.
не че не разбирам или не оценявам приносът им, но ми е много трудно да ги празнувам, да се свържа с битките, които са водили и времената, в които са живели.
затова пък с лекота се свързвам и благодаря на хората в живота ми, на които сама съм дала титлата герой или будител.
хората, които ме карат да бъда повече всеки ден.
които умеят да палят сърца в онзи хубавия смисъл, да искаш да знаеш и да можеш повече.
искам празник, в който да чествам именно тях.
тихите герои в дните на всеки един от нас…
Бързай бавно 