Някъде, над покривите на града…

любимо място, което преди години събираше тъгите ми и ги правеше още по-тежки и трудни за преглъщане.

***

„Дали съм ти по силите? Не знам…
Аз даже и на себе си съм трудна.“

„…Ако и с тебе пак ще съм сама,
е по-добре да спра да те измислям.“

„[…] Но… каквото било-било.
Ние с теб май изобщо не бяхме…“

„… Само сънувам любовта.
Събудя ли се, я пропускам…“

„…Отдавна съм отвикнала да спя.
[…] Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.“

„Човекът, който раздава усмивки,
оставя на прага си късче тъга.“

„… Поетите са чиста свобода.
По малко самота и тихост.
Поетитете са… Просто са.
И никога не пишат стихове.“

„… Опитомяваме си чувствата. Не лисици.“

Из „Някъде, над покривите на града…“, Радосвета Аврамова