„Как си, Дете?
Където и да съм, нося свой собствен затвор. Ограниченията ми са органични. И опасни. И опасващи. И описващи моето минало като огледало за обратно виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви са били родителите му, без да питам. И тези, които се занимават с „духовни практики“, и те си личат отдалеч. И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които не могат да се справят със себе си, и тези, на които истината им идва в повече.“
„Втора кожа“ боли от първата до последната дума. Страниците и правят анатомия на едно тъжно детство, а детството (винаги) е огледало на живота после. Когато има после.
„Вторият ти бивш съпруг заяви:
Ти си повредена,
и ти каза да.“
Докато я четях си мислех колко лесно се пише за любов и колко трудно за всичко останало. Любовта е … relatable. Можеш да я разбереш, да се свържеш. Или ако не, да си кажеш „какво пък толкова, ще мине“. В повечето случаи, вярвам, любовта буди любопитство и рядко е страшна.
Обратно, насилието плаши. Обикновено никой не иска да има нещо общо с него, защото … хм, какво да го прави? Затова и рядко се говори за него, освен когато е твърде късно. Като (срамна) тайна, добре заровена и никога непотърсена. Дори когато излезе удобен случай да се докоснеш до нея, тайната, добрите намерения бързо се стопяват – като при другарката Паскалева, която попитала Детето „Защо си винаги тъжна?“, но не дочакала отговор.
Мога само да си представям ужасът, „че някой ще прочете това/ и ще види колко струваш“ и да се надявам, че свободата след него е по-голяма. Защото думите имат тази супер сила – да ни пречистват, подреждат, изграждат отново.
В този ред на мисли, Людмила Миндова в СВЕМА пише:
„Втора кожа“ е книга, която изключително успешно показва писането не просто като самоанализ, а като психоаналитична процедура. Тя завръща, така да се каже, психоанализата към нейните дълбоки литературни корени. Припомня, че познанието на душата е познание на езика, отдаденост и скок в бездните на езика.“
Тя е всичко това, и повече. Препоръчвам топло.
Бързай бавно 