“Writing is a form of therapy; sometimes I wonder how all those who do not write, compose, or paint can manage to escape the madness, melancholia, the panic and fear which is inherent in a human situation.” (Graham Greene, Ways of Escape)
12 години списване на блог днес.
Не споделяне, а дълбаене. Търсене.
Отворено писмо към себе си.
12 години самоанализа.
***
Спомням си думите на приятелка, която ми разказваше рамката на групата си за споделяне на личен опит и как в началото темпото е бавно, защото “да нямаш бариери и да разказваш лични неща пред непознати с лекота, е симптом сам по себе си.”
Тогава си помислих за блога и плод на каква нужда е Чуждите да ме познават по-добре от Своите?
***
Всяка година мислите ми на този ден са колкото различни, толкова и близки. Едно,обаче, остава непроменено – голямото благодаряе в сърцето за всяка дума и за всяка среща, които блогът ми е подарил.
И на вас благодаря, че въпреки паузите, въпреки промените в темите, повечето книги и по-малкото аз, продължавате да се отбивате. Хубаво е.
П.П. И честит септември! <3
Бързай бавно 
Малко са 12… нека стават все повече! <3
(червени бузи) :) Благодаря!
„…плод на каква нужда е Чуждите да ме познават по-добре от Своите?“
Прекрасно, дълбоко! А когато и общуваш с Чуждите на чужд език, отговорът на този въпрос става безкраен…