Дом

Али Макбийл. Епизодът, в който купи голямата, празна, стара къща и внесе една закачалка за палта. За да стане къщата дом. Тъгата и изведнъж стана по-мека, самотата и по-поносима. Защото дом, това означава – приятел, който е винаги на твоя страна. Който умее да те прегръща, така че времето да спре; който пази смеха и сълзите ти; който те харесва всякак; който те закриля.

***

Докато четях последния брой на СВЕМА си мислех за разликата между дом и вкъщи.

Вкъщи е било всяко едно място, в което съм живяла, било то хотелска стая за ден. И преди съм го казвала – нямам дума квартира в речника си, защото тя слага разстояние между човека и пространството. Разстояние, което пречи да го почувстваш твое, да ти е удобно и уютно. Да се срещнете.

Домът, обаче, сякаш е нещо съвсем различно и не е непременно свързано с физическото; не винаги можеш да го докоснеш.

Дом, например, за мен е Бургас. Не толкова вкъщи, колкото улиците на града, шумът на морето, събраните спомени. Вярвам, че Бургас винаги ще остане такъв, привилегия на местата, в които сме били деца.

Варна, обратно, беше дом. До един студен януарски следобед, който заличи всичко преди него и остави солен послевкус, но не на море. Никой не обича да се връща там, където го е боляло. Затова и от тогава досега почти не съм се завръщала, а завърна ли се, винаги е януари.

Варшава и Познан чувствам като стаи в един по-голям дом – Полша. Без да съм оставяла сърцето си там, което често помага да почувстваш един град като дом, Полша ми е много любима. Чувствам се на място по улиците и, спокойна да бъда себе си.

София е изключение от градовете, в които съм живяла. Тук имам дом, но той не е града (колкото и да обичам София), а е онова физическо пространство, което почувствах свое от мига, в който го видях и измечтах. Дом, който винаги е с отворени врати за приятели и е най-любимото ми място за събиране на смисъл. Дом, в който е семейството ми, а това значи – сърцето ми.

***
Почти цялото лято изкарах на гости у дома или там, където съм израснала, там, където са родителите ми. Но ако е дом, то можеш ли да бъдеш едновременно гост и домакин? Не мисля.

Домът би трябвало да е място, което носи твоя отпечатък, твоята енергия, да е повече твой и по-малко чужд. Е ли тогава домът на родителите ни наш дом?

Струва ми се, че не е или ако е, то е за малко. Едно преходно пространство, което ни е приютило и което сме заобичали такова, каквото е.

А домът, мисля си, се създава, не се наследява.

***

Дом са още сърцата на хората, които са ми важни.

Сутрините, които посрещам, обърната към себе си.

Музика, която ме прегръща.

Морето рано сутрин и планината, видяна отвисоко.

***

Дом са думите, които ме създават.