„Дарът на терапията“ е първият ми допир до творчеството на Ървин Ялом. Нещо средно между практическо ръководство към бъдещи терапевти и обобщение на личния стил на работа на автора, практикуващ психоаналитик. Чете се бързо, не е претенциозна и не изисква някаква особена подготовка, за да бъде разбрана, т.е. би могла потенциално да бъде интересна на всеки.
И точно в това е проблемът, според мен. Защото да пишеш за живата терапия, ако мога така да я нарека, е като упражнение по баланс на въже. От едната страна на въжето стои популярната психология с нейния повърхностен прочит на важни житейски въпроси, а от другата е задълбоченото изследване на случаи от практиката, което би било оценено от сравнително малка и взискателна аудитория. Да не залитнеш в едната или в другата крайност е трудна задача и ако мога да направя сравнение с „Осъзнат живот…“, то за мен Стивън Грос се справя по-добре.
Да се върна, обаче, на „Дарът на терапията“.
Още в самото начало Ялом споделя, че се опитва да индивидуализира терапията за всеки пациент като използва различни подходи, но най-често изхожда от междуличностната отправна рамка, в чийто фокус са взаимоотношенията ни с важните фигури в нашия живот, или екзистенциалната, в която разграничава четири базисни притеснения, с които човек се сблъсква – смъртта, изолацията, смисълът на живота и свободата. (В новите бележки към изданието, Ялом пише „никога не съм смятал екзистенциалния подход за самостоятелна терапевтична школа.“) Съветите в книгата са разделени именно по тези теми, а в центъра им стои личността на терапевта – най-ценният инструмент на терапията.
***
Трудно ми е да реша искам ли да я препоръчам или не. Откровено казано, ако нямах интереси в областта на терапията, не съм сигурна дали бих и обърнала внимание. От друга страна пък, не бих казала, че ми даде много, освен, че ме накара да преосмисля границите на връзката клиент-терапевт. И ако досега по-скоро подкрепях идеята за автентичността на терапевта и неговото саморазкриване, признаване на собствените му грешки и т.н., през споделеното от Ялом започнах да се съмнявам в правотата на това… равноправие. (Примерите с по-близкия, по-човешкия, физически, контакт ми се струват съвсем смели. Или направо опасни.) Т.е., при мен книгата имаше обратен на търсения ефект.
Но това, всъщност, е много ценно само по себе си, нали?
„В самата си същност процесът на терапията трябва да е спонтанен – вечно течащи води…“
„Решенията са скъпи, защото изискват отказване.“
„Понякога просто напомням на пациентите, че рано или късно ще трябва да се откажат от целта да имат по-добро минало.“
„Има едно-единствено истинско свойство на романтичната любов: тя никога не остава – преходността е част от природата на влюбеност.“
„… съществува връзка между степента на тревожност от смъртта и степента, до която човек се е реализирал.“
Бързай бавно 
Попада ми сравнително често това заглавие, ето и сега отново… уви, не съм мотивирана да я прочета. Усещането ми е за сборник от общовалидни истини, но без художествена стойност… Ялом ме спечели с „Когато Ницше плака“. Интересен сюжет, авторска фикция, факти, психология и философия се преплитат и разграничават. Има и филм, заснет в България по романа. После се впуснах към заглавието „Изцелението (на) Шопенхауер“. Напомня 90-тарски филм, има драма, може би в повече и преекспонирана дори. Ключовото там е моделът на колективната терапия – нещо, с което не мога да се свържа истински, но ми бе интересно как се развиват многопластово отношения в подобен кръг. И пак, философски елемент, който се оказва специфичен за Ялом.
Точно такъв сборник е… А „Когато Ницше плака“ ми е в wish list-a и въпреки, че „Дарът на терапията“ не ми допадна съвсем, с нея ще дам втори шанс на Ялом :)
Допадна ми начина Ви на представяне и интерпретация на кинигата!
Да, точно това е много ценно само по себе си … Да се замислим над всички тези неща и да изберем своя подход.
Осъзнава ли терапевтът състоянието си в отношението с пациента? Носи ли истинско решение чрез своя опит и личен пример? Разбира ли, че това равноправие е истински необходимо и само чрез него той може да върне живота в ръцете на пациента си?
„Дарът на терапията“ доста ми харесва. Не толкова с някакви решения и идеи, колкото с повдигнатите въпроси. Открих Ялом с книгата му „Проблемът Спиноза“. Спиноза е любимият ми мислител и Ялом ми помогна да го открия отново.
Благодаряза поста ви. Удоволствие беше да го прочета.
Продължавайте да четете и пишете. Интересно е да следваме картините и идеите, които умът ви вижда.
Резонансът води при нас хората, от които имаме нужда.
:)