Краят на кърменето и въпросите, които поставя

Да родя естествено бе избор, който винаги съм разглеждала като най-щадящ и за мен, и за детето. Вярвам, че това и е много важно, защото предполага равнопоставеност на ползите, а не саможертва. Предполага доза здравословен егоизъм, заключващ се в желанието ми за (себе)съхранение, за запазване целостта на тялото ми.

При кърменето, обаче, тази симетричност на ползите в перспектива е трудно уловима. Общуването майка-кърмаче като възможна награда за майката, е преживяване отвъд думите и свързването с него преди да настъпи радостта от кърменето е, ако не невъзможно, то трудно.

Затова и докато бях бременна знаех как искам да родя, но не бях съвсем убедена дали искам да кърмя. Не знаех и след като родих. Разбрах, че трябва да кърмя, когато на петия ден от раждането си, синът ни бе приет в болница без мен. Раздяла, която доведе до дълъг период на смесено хранене с 400-600мл. адаптирано мляко/ден. (опит, който навярно ще споделя в друг текст).

Разбрах, че искам да кърмя в края на третия, началото на четвъртия месец от раждането на Алек. Тогава, когато тревогите от новото бяха започнали да избледняват и се чувствах в ритъм (контрол?). Когато бях повече любов, по-малко страх. И тогава, когато си казах, че не е нужно да повтарям модела на майка ми с мен – аз също съм карала тежка жълтеница след раждане, също съм била дохранвана и съответно, кърмена до третия месец. Когато си дадох позволение да мога повече.

Краят на кърменето

Краят на кърменето е най-трудното решение, което съм взимала като майка за тази първа наша година. Обратно на това, което си мислят много жени, които или не са кърмили, или са го правили за кратко в началото, когато е трудно, а често и болезнено, кърменето не тежи. Дори напротив, прави ежедневието ти много по-леко в чисто практичен аспект.

Тази ми нагласа (за кърменето като нещо лесно и естествено) и връзката, която бях развила с детето ми, ми позволи да изляза от дома, когато Алек бе на 10 месеца и да съвместявам стаж и работа с кърмене без проблем или дискомфорт. (Природата е велика и невероятно приспособима!) Тъй като считах кърменето и за личен успех, фактът, съчетаването му с с работа на пълен работен ден увеличаваше усещането ми за една справяща се майка (жена?).

Около годинката на Алек, обаче, осъзнавах, че детето ми е готово за отбиване*, но не предприема нищо в тази посока само… Давах си сметка, че правя нещо грешно, но не знаех какво. Бях успяла да го науча да бъде с други хора за дълъг период от време (8 – 10 часа) без преживяване на загуба и търсене на “мама”. Можеше да бъде приспан за първия нощен сън от баща си, баба си, леля си. Лесно се свързваше с нови хора и имаше завиден апетит и интерес към храната на „големите“.

Защо тогава в близост до мен продължаваше да бъде пристрастено кърмаче?

Тъй като сама не успявах да открия отговор на този въпрос, а успеха си като майка (или онова, което аз преживявам като успех) дължа на срещата си с психологията и анализата, реших да се обърна към психоаналитик.

Много рано в разговора ни излезе въпроса не дали детето е готово, а дали аз съм готова? (Не бях.) Правех ли наистина опити да го отбивам или още се чудех сега или после? (Още се чудех.) Какво ми дава кърменето? (Спокойствие.) Имам ли с какво да го заменя, след като приключи? (Не бях мислила въобще по този въпрос.)

В момента на сесията ни, Алек тъкмо бе станал на година и 2 месеца. 10 дни по-късно официално приключих(ме) с кърменето, при това сравнително леко. И понеже често мненията около кърменето са много полюсни, ми се прииска да споделя малко от моя опит на човек, който 3+ месеца се е борил за всяка капка мляко и който след 14 месеца кърмене се отказа от него (доброволно).

НА КОГО КАЗВАМ “НЕ”?

Краят на кърменето в същността си е способността на майката да каже “Не”. Но “не” на кого? Лесният отговор тук е, разбира се, на детето. Но това “Не” може да бъде и на много други хора, около майката, които имат очаквания кърменето да продължи, поради една или друга причина. С други думи, една от първите ми задачи бе да (си) обясня края на кърменето като трансформация, а не като загуба на любов и/или грижа към детето. Нещо, за което определено не си давах сметка като предизвикателство.

А МОГА ЛИ ВЪОБЩЕ ДА КАЗВАМ “НЕ”?

Възпитавана съм в строго определени граници, през много правила и много “не”-та. Съответно, дълго време във фантазията ми добрата майка е била със знак на равенство за либерална майка, майка, която не казва “не”. За щастие и много навреме психологията ме убеди в нуждата от граници, но по някаква причина бях поставила кърменето в една комфортна зона, в която не ми е важно да казвам “Не”. Целият контрол кога / къде бе в ръцете на Алек. Това означава, че след като се прибера у дома можех да го кърмя и 15 пъти за три часа, а нощем продължаваше да бъде с режим на новородено и се будеше през час и половина.

И ако първия въпрос ме изправи пред или срещу Другите, то този ме изправи срещу себе си. Трябваше да намеря правилните думи и да се науча да казвам “Не”, осъзнавайки, че това “Не” ме лишава от голямо удобство в редица ситуации на изнервено или плачещо бебе и носи след себе си нуждата от придобиване на ново знание / умение.

Учудващо за мен самата, бързо си изградих подход да отвличам вниманието на детето към игра и намалих кърменията до 1-2 преди заспиване. Дори бих казала, че общуването ни рязко се подобри.

КЪДЕ Е БАЩАТА?

Имам щастието мъжа до мен да бъде прекрасен партньор в грижите за детето и дома ни, което ни помогна не само да се съхраним през тази първа година на млади родители, но и самите ние да бъдем по-добри един към друг. Колкото и обаче да бяхме наравно родители, като майка и студент по психология & обучаващ се терапевт, основните решения за отглеждането на детето – от хранене, през медицинска грижа, когато се налага, до възпитание, се взимаха от мен, а мъжът ми се доверяваше и се включваше в избраната посока.

Само, че края на кърменето не е еднократно действие, което можех сама да предприема, и изисква активно участие от друг човек, най-добре от Бащата. Защото е процес.

Този въпрос ми помогна да осъзная най-важното: пространството, което края на кърменето отваря, е пространство на Бащата. (в добавка към езика, разбира се.)

Не само, че му дава основна роля във въвеждането на новата реалност, а и му позволява да влезе като равноправен родител. Защото в един по-широк план, след края на кърменето, майка и баща могат да бъдат напълно взаимозаменяеми.

За да се случи това, трябваше да се отдръпна, съвсем символично дори, отделяйки се в друга стая, и да се доверя на мъжа ми, че той може и ще се справи сам. Нещо, което не ми представляваш трудност, защото вече бях обратно в живия живот и кърменето не беше повод да бъда у дома и/или в близост до детето.

ПРЕЖИВЯВАНЕ НА ЛИПСАТА ЗА СВЪРЗАНОСТ 

След първите шест месеци на Алек за мен кърменето беше повече свързване майка-дете, отколкото хранене. Свързване като никое друго, което много напомня на времето, в което детето е било в утробата ни. Когато сме били две-в-едно.

Само който го е изпитал знае какво безценно усещане е това и не е нещо, от което не можеш да се откажеш с лека ръка. Признавам, че първата седмица след като спрях да кърмя, имах десетки пориви да се върна обратно в тази свързаност. Нямах преживяване за победа, а за загуба. При това загуба на нещо, което никога няма да се върне. Безвъзвратна загуба.

Загуба, която успях да преодолея през разума. През отказа да виждам кърменето като нещо различно от очакванията ни към прохождане, проговаряне, хранене, хигиена, фина моторика и пр., които естествено и целенасочено подпомагаме като родители през игри, задачи, примери. През поставяне на правила и граници.

Спомних си и думите на една известна майка, която подкрепя естественото отбиване – в нейния случай до почти четири годишна възраст. “Защото съм мързелива майка и искам да ми е лесно.”

А на мен ми беше по-важно да бъде правилно (каквото се оказа). Силно вярвам, че един родител се доказва през решенията, които взима с мисъл за детето си, дори, когато същите са (често) по-трудни за него самия.

И преди да влезем в дискурса на правилно и грешно, обективно и субективно, всичко, което искам да кажа през споделеното е – не се примирявайте с най-лесните отговори, мислете критично, наблюдавайте децата си и бъдете смели в решенията, които са трудни, но вътре в себе си, знаете че са правилни.

П.П. В целия текст, където мога и съвсем целенасочено, съм използвала „край на кърменето“ вместо „отбиване“. Отбиването като понятие лесно ни вкарва в отбранителна и/или отблъскваща позиция, в общуване през противопоставяне. Докато, когато говорим за „край на кърменето“, мисля, отваряме вечната тема за началото – и – края, която извиква по-малко съпротиви и повече приемане от мислещия човек. Или както проф. Орлин Тодоров сподели вчера от сцената на „Бащите говорят“, най-ясно осъзнаваме смъртността си през родителството. А какво е смъртността, ако не обратното на безкрайността?