В деня, в който приятелка ми подари „Черно мляко“ на Елиф Шафак с думите „Трябва да я прочетеш!“, друга ми писа „Съжалявам, че я получаваш чак сега.“ И тъй като ми се е случвало да не се вслушам в сходни препоръки за други книги и после в действителност да съжалявам, този път оставих всичко останало и започнах да чета. Още със заглавието интуицията ми беше, че това не е моята книга, или по-точно – не е моят опит или лична история с майчинството нито преди раждането, нито след него, нито в цялата първа и често най-трудна година. Оказах се права.
Книгата е построена като дневник на страховете и неизвестните около големия въпрос в живота на една жена, още повече жена на 30+: искам или не искам да имам деца? Не закъсняват и другите въпроси- „Ако да, кога?“ и „Мога ли да имам и деца, и кариера?“ Не, че това не са важни въпроси, напротив, но не само, че не успях да се свържа с предложените им отговори, но и намирам подхода на авторката към тях истински грешен. Толкова, че ако зависи от мен, ще предупредя колкото се може повече жени „не четете тази книга“ (за което полагам не малко усилия :)).
Въпреки сравнително „оптимистичния“ финал, основната сюжетна линия на книгата е колко страшно и колко трудно е майчинството, колко ограбващо е от време, свобода, избори. Ако все пак някоя майка успее да се справи с тази непосилна задача, то това е по-скоро късмет, изключение, във всички случаи не е нормата. Нормата е, че всичко, свързано с бременност, раждане, кърмене, връщане обратно на работа, и т.н., е предизвикателство. Нормата е секцио, следродилна депресия, невъзможност или проблеми с кърменето, нехаресване, трудности във връзката. Или накратко, майчинствотото е по-близо до мъченичество, от което малко успяват да се спасят. Не, благодаря.
Майчинството е такова, каквото изберете да бъде.* И ако сте използвали разумно деветте месеца подготовка и за раждането, и за това, което предстои след него, шансът да имате прекрасна първа среща с новата ви роля е голям. Но за да се случи това трябва внимателно да си избирате историите и хората, с които се свързвате.
Което ми напомня за една случка от пролетта. Близка приятелка ни дойде на гости от Испания с двете си деца- едното на 10 месеца, другото на две и половина. Един ден сподели, че като пътувала в метрото тук я гледали със съжаление – „Сама жена с две малки деца, че и в градски транспорт. „А, знаеш ли,“ каза, „в Мадрид като ни видят така, че и с кучето, хората се усмихват и казват „Каква весела компания!“. С това не искам да кажа, че майчинството е винаги лесно, забавно, instagrammable. Не е, но може да бъде много по-често такова, отколкото друго. Пожелавам го от сърце на тези, на които им предстои и надявам се стана ясно- не четете тази книга :) .
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
P.S. 1 Изключвам историите за специални деца (в най-хубавия смисъл на думата) и още толкова специални и силни майки (с най-голямото уважение и възхищение, на което съм способна). Сякаш те, които имат най-много право да им е трудно, често са и най-сърдечни, мили и подкрепящи в отношението си към майчинството.
P.S. 2 В текста тук изключвам „половината“ от книгата, а именно- разказите за други жени писателки и как те са се справили с вътрешните си конфликти, защото те също бяха така подбрани, че да подкрепят основната линия за трудно и сложно.
Бързай бавно 