2019

2019-та бе лесна във всичко, за което света ме предупреждаваше да внимавам- отбиването на А., началото на самостоятелността му, връщането обратно на работа и съвместяването и с родителството, адаптацията в яслата… И бе ужасно трудна там, където на повърхността всичко е О.К.

***

Обратно на 2018, 2019-та премина в опити да разбера детето, което аз съм била. Да се върна в годините, които ни дават знанието за света и да разгранича онова, което е мое от онова, което е чуждо. Да се преподредя, да (си) простя, да се откажа от истории, които отдавна са отминали.

Джордан Питърсън пише, че смисъла на миналото е не толкова да бъде акуратно запомнено, а добре разбрано. С други думи, паметта е инструмент, който ни помага да градим по-добро бъдеще като ни предпазва от повторението на едни и същи грешки.

Това дълбаене в опит да (се) разбера, за да бъда по-добра и по-вярна на себе си, обаче, ме разклати из основи. При това без ни една сълза. Сякаш нямаше място (време?) за тях. Сякаш съм машина, която изследва, обобщава, прави изводи, и продължава напред. Без да се свързва. Без да може да бъде нещо повече от наблюдател. Без да влезе в първо лице и да каже ясно „Аз.“

***

Усещането ми за слабост най-ясно се прояви в групата за собствен опит чрез психодрама. Всяка среща ме изправяше пред най-големия ми страх- безпомощност и уязвимост. Да бъда слаба. Да бъда зависима. Да имам нужда някой да ми подаде кърпичка, ръка, рамо. И колкото и да се стараех да изляза от думите в действието, останах затворена в собствения си балон. Сама. S фактор нула. Закъснял дар от живота на отличник, предполагам.

***

Лекциите по семейната терапия, обратно, допълниха тези ми търсения по един по-щадящ начин. Най-ценното при тях е, че ме учат да изляза от етикетите и да разглеждам света и хората през повече от два цвята. Учи се да мисля системно, а това пренесено в личен и професионален контекст е да търся и виждам ефектът на пеперудата в моя малък личен свят. Да осъзнавам отговорността си във всяко взаимоотношение преди да я търся в Другите. Също, да си давам сметка за комфорта, който една привидно конфликтна ситуация може да носи. Помага ми още и да интегрирам образите на доброто и лошото. На светицата и блудницата. Да съм все по-близо до Жената и по-далеч от момичето.

***

Във всички случаи 2019-та бе една пълна година, за която мога само да благодаря. Година, в която се усещам все по-близо до онова Аз, което може да се бунтува, да казва не, да е спонтанно и смело. Спокойно със себе си, също.

Не просто да знам какво не съм или не искам да бъда, а и да знам каква съм и каква искам да бъда. Да се докосна за първи път до най-истинската свобода. Свободата да бъдеш.

Навярно отлагана във времето криза на идентичността, с която на 33 искам да затворя страницата с юношеството и всички „трябва“, които не са мои, за да продължа напред.

Като жена, съпруга, майка преди да бъде дете.

Затова и най-голямото благодаря тази година е на мъжа до мен, който подкрепя тези ми търсения, не спира да ме учи и ме прави по-добър човек през неговия личен пример. И на А., който е щастие и смисъл.