(по)знанията като щит срещу вината у родителя

„The good-enough mother…starts off with an almost complete adaptation to her infant’s needs, and as time proceeds she adapts less and less completely, gradually, according to the infant’s growing ability to deal with her failure…“ ( Donald Woods Winnicott)

Днес имах удоволствието да бъда на сцена, от която споделих опита, а с него и вярванията си, като родител. Казвам удоволствие неслучайно, а защото такава възможност винаги храни егото – веднъж през получената оценка за знание (и стойност) и веднъж през фантазма за вдъхновение (и промяна). И въпреки, че панела мина добре, в мен остана усещане за неразбиране или дори за бунт в-и-срещу думите (ми). 

Предполагам, че двете трудни за преглъщане неща, които споделих бяха свързани с вината (и по-скоро с липсата и) и с нуждата от търсене и придобиване на знания в родителството, които подпомагат прехода от възрастоцентризъм към детецентризъм. Или там, където възпитаваме не спрямо „това знам, това мога“, а спрямо нуждите на детето като субект.

Вината като нещо, което е винаги там и затова отсъства

Дали изпитвам вина по отношение на липсата ми у дома (когато съм на работа или на лекции) е въпрос, който често са ми задавали и на който почти винаги отговарям с “Не”. 

Почти винаги, защото се е случвало да се подхлъзна по тази линия така, както към всяко нещо, което трябва да е вярно по принцип. Това подхлъзване освен кратко, обаче, за мен е било и по-скоро обогатяващо, отколкото ограбващо. Дало ми е нови знания за взаимоотношенията ми с детето и ми е помогнало да бъда по-добър родител.

Не, защото вярвам, че ако имаш правилна нагласа към родителството (тази така трудна за смилане дума в свят, в който не-заемането на позиция се предпочита пред отговорността на избора), та ако имаш правилна нагласа, вината, мисля си, е предварително осмислена. С други думи, допускаш, че в някакъв момент за едно или друго ще бъдеш виновен пред детето си. Водещото, обаче, е дали се справяш с онова, което Уиникът нарича „достатъчно добрата майка“. В моя случай това бе раждането по начина, по който ни се случи, кърменето, пълното откликване на нуждите на детето в първите месеци след раждането. А отделянето или „излизането от дома“ – във време, в което знаех, че детето има ресурс да се справи с липсата ми и свободата, която тя му предлага (в моя случай, тогава, когато навърши 10 месеца).

Другият ми проблем с тази вина е, че първоизточника и несъзнателно се прехвърля на Другите и техните очаквания към нас- семейство, колеги, общество. А в центъра на всяка вина са преди всичко нашите собствени очаквания. Страхът да разочароваме себе си и (не)възможността за прошка. Когато, обаче, се стремим да бъдем достатъчно добри майки, а не идеални и всемогъщи, тогава въпроса за вината някак естествено се смалява до кратки, епизодични моменти. До здравословна доза критика, която както вече споделих, ни прави по-добри.

Смелостта да търсиш и да питаш

Вярно е, че така, както тялото ни е подготвено да износи и роди, така ума ни знае, че когато бебето се разплаче можем да го гушнем, нахраним, полюлеем. С други думи- имаме достъп до знание как да бъдем родители. Това знание, обаче, върви и с всички модели на родителство, които сме видели и/или преживели. Някои от тях биха могли да бъдат валидни и днес, но пък от други следва да се отучим.

Затова и въпросът какъв родител искам да бъда въобще не е лесен. Един от моите отговори е да имам смелостта да правя онова, което е добро/правилно/редно за детето ми дори, когато същото е трудно за мен. Да мога да преодолявам желанията и страховете си, за да расте детето ми уверено и свободно, но свободно не в смисъла на без-граници, а в смисъла на нямащо непременна нужда от мен.

Тъй като това е една ужасно трудна задача, моят подход към нея е четене и питане. И ако фантазията ми за себе си е за справящ се родител, нито за миг не съм я приписала единствено на себе си или на детето, такова, каквото ни е избрало за родители. Приписвам я на желанието ми да бъда добър родител и инвестицията в думи и хора, които могат да ме подкрепят в това търсене.

До момента (синът ни е на 2 г.) сме били два пъти на консултация при детски психоаналитик. Това у много приятели буди учудване „ама вие нямате проблем, защо ви е да ходите?“. Ходим, защото не искаме да имаме проблем. Затова пък имаме въпроси, които заслужават да се обследват и чийто отговори са срещата на интуицията със знанието. Най-добрата, мисля си, превенция.

С други думи

Родителството, като всяко друго умение, изисква подготовка. Не я пропускайте, не пестете време в четене и не се страхувайте да търсите съвети.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s