вярванията, с които посрещаме родителството

Нагласата, а с нея и подготовката за родителството, започва много преди настъпване на самото раждане. Започва с-и-във фантазиите ни. (Особено при бъдещата майка.)

Ако мога да дам пример със себе си – пазя ясен спомен от свързване с конкретна представа за родителството от зимата на 2009-та година и срещите ми с Анна и Том от Family Without Borders. Наблюдавайки нея, детето, връзката и с Том и включването му в грижата за детето, си казах “един ден искам да имам това.” Не това като точно това бебе или точно техния живот и избори, а това като процес на взаимоотношения и това като нагласа към родителството, което няма да дойде, за да ме изпита, нито за да ограби мечтите ми, а за да ми разкрие едно ново ниво на свързаност и цялост. 

В последните дни, случайно или не, на няколко пъти ме достигат думи (примерно тук) , през които детето се мисли като изпитание към връзката (и любовта) и това се приема за нормално, естествено състояние на нещата. *

Така ли е, обаче? И по-конкретно, това ли е усещането, с което искаме да посрещнем детето ни? И не е ли това едно удобно клише, чрез което да обясним всичко онова, което иначе би обърнало фокуса към нас?

***

Всеки път, когато чуя, че детето идва, за да ни изпита, нещо в мен се стяга. Да ни научи на нещо, да, но да ни изпита е все едно да ни накаже и това е, с което не мога да се съглася.

В моята фантазия детето идва, защото сме го поканили. Идва родено от-и-в любов. И това, че трябва да отворим пространство за неговите нужди сред онова, което е било преди, е естествен, а не насилствен процес. Ако има агресия, а изпитанието само по себе си включва такава – някой от вън иска нещо от нас, което ни е трудно, та ако има агресия прожекторите трябва внимателно да бъдат насочени не към онова, на повърхността (“роди ни се дете”), а към онова под фактологията (“имаме ли общо разбиране какви промени внася това дете в живота ни и можем ли заедно да ги случим?”)

***

Първата ми асоциация, когато чуя дете-и-изпитание е плачът на бебето, който изправя родителите пред нещо непознато и неразбираемо. Плачът, който не се мисли като опит за общуване, а като нещо, което трябва да спре. Нещо, което напряга родителя. Изпитание, на което трябва да удържи. Колко много би се променило общуването (и преживяването) дете-родител ако на този плач му се дадат думи и ако вместо раздразнение, предизвиква съчувствие у родителя.

Спомням си три ситуации (за две години), в които съм плакала, заедно с детето си и трите от невъзможност да направя дадена ситуация по-лека за него, не за мен. Спомням си и няколко, в които не съм могла да намеря правилните думи, но без това да предизвиква гняв, а по-скоро любопитство- какво съм пропуснала, какво мога да опитам следващия път. Вярвам, че това е така, защото в подготовката ми за родител ясно съм си представяла, че ще има епизоди на плач (и трудности като цяло) и те се преживяват като нещо, което идва и отминава.

***

Все пак трябва да отбележа нещо, което доц. Моника Богданова сподели на вчерашната лекция– с представите трябва да се внимава, защото несбъдването на една твърде детайлна фантазия би отворила рана и би попречила на приемането на детето.

Затова и лично аз, когато правех опити за медитация и свързване с детето в мен, докато бях бременна, си представях негови качества и начина, по който ще общуваме, а не какъв цвят ще са очите му (примерно).

Във всички случаи вярвам, че има такова нещо като самоизпълняващо се пророчество и искрено се надявам по-малко хора (родители) да мислят детето като изпитание.

Друго е, всички го знаем. Обич.

П.П. В текста под “дете” разбирам дете, родено без увреждане и/или хронично заболяване. По никакъв начин не бих искала да омаловажа реалността, с която родителите на деца със специални нужди се сблъскват и се възхищавам на онези, които въпреки трудностите, биха се намерили в думите ми и не гледат на детето си като на изпитание.