И това ще отмине

23 февруари, неделя

[…] Всяка секунда от всеки ден носи Живот, а Живота- това е движението, промяната. Всеки ден може да сбъдва. Всеки ден е ценен и значим. Всеки ден е възможност да се себеосъществим. Нямам нужда от старт “на чисто”. Нямам нужда “от утре”. Утре не съществува. Всичко, което имам е днешния ден. Имам себе си и мечтата да бъда все по-често и за все по-дълго в центъра си. А съм там само, когато имам желание и енергия за промяна, за действие. Когато не чакам, когато отговорността е в мен.”

Това е, което прочетох в дневника си вчера. След него- бели страници. Мислех си каква вяра имам в думите и как въпреки всичко почти месец не съм протегнала ръка към тях. Защото в момент на изпитание реалността е онова, което ни води и без значение къде сме се намирали в личния си Път, се връщаме обратно на първото стъпало от пирамидата на Маслоу. От там с бавни, несигурни крачки се напасваме към новата действителност и съвсем разумно практичното взима превес над грижата за душата. 

***

Улових се, че извън думите, съм обърнала гръб и на ритуалите в дните и сезоните. Онези лични традиции, които носят радост и повторяемост, а с тях и илюзорното усещане за контрол. Началото на пролетта обичам да отбелязвам символично, през думи или букет свежи цветя. Не и тази година. Тази година за пролетта ще е нулева и вместо да ни изкара навън, ще ни обърне навътре. Това навътре, което така ни плаши, защото е много повече от #ОстанетеСиВкъщи. 

***

Това навътре, пред което не можем да затворим очи или да запушим уши. То е тук, за да ни изправи пред всички онези въпроси, за които иначе все няма време. Или спешност. Тук е, за да ни изправи пред себе си. 

Кое е онова, което ми е истински ценно?

Без какво (не) мога?

Кои са истински важните ми хора? 

Уютно и сигурно ли ми е у дома?

Щастието ми повече вътре или повече вън е?

От какво се страхувам?

***

Затворени в домовете ни, там, където би трябвало да бъде личния ни рай, няма къде повече да бягаме, какво повече да чакаме. А в отговорите на тези (и други) въпроси ще разберем повече за себе си и личното си благополучие, отколкото в коя да е анкета или (коучинг) консултация. Ще разберем най-важното – полагали ли сме добри грижи за себе си и за Живота, защото те, добрите грижи – и за здраве, и за дом, и за финанси, не могат да се купят от днес за утре. Трябва им време. Обратно на консуматорското (ни) мислене и точно като с приема на витамини, които работят с натрупване.

***

С другу думи, подарява ни се една проверка. На нас, на реалността, на световете, които сме си създали и тези, в които живеем. Напомня ни се колко свързани сме едни с друг, без значение дали искаме или не, и как свързаността върви ръка за ръка с отговорността. Отново без значение търсили ли сме я, по силите ли ни е. 

И най-вече, дава ни се време за (философски) размисъл за желанията, нуждите, Живота. Защото всеки разговор за смъртта е разговор за Живота и обратно.

***

21 март, събота

“[…] Виждам в тази криза безусловното желание на Живота да ни обърне навътре, към онова, което ни е най-важно и ценно. И понеже навън има много изкушения, ние сме вътре. Там, където дома ни казва: “ Това е живота ти. Това си ти. Щастлив ли си? Спокоен ли си? Липсва ли ти нещо? Помисли си. Имаш време.”

***

И това ще отмине, да.

А като дойде новото-старо, пожелавам си, да бъдем по-добри и по-здрави, за да има по-малко страх и бунт в сърцата ни.

Останете си вкъщи и чуйте въпросите, които изолацията ви задава. Важни са.