3

Здравей, дете!

Да бъда до теб, когато сутрин отваряш очи или се хвърляш в прегръдките ми с отворени ръце и боси крачета след следобедния ти сън, е най-големият подарък, който света ни направи тази година. А той, света, се разболя и сложи на пауза живота такъв, какъвто го познавахме. Затова пък колко време ни донесе само! Време за нас двамата по приятели и по площадки, време за нас тримата у дома, време за дълго гости при баба и дядо. Време за свързване.

Не знам дали това време заедно или просто защото си такъв, какъвто си ( „стара душа“ казват някои наши приятели за теб), но останахме далеч от всички клишета на #terribletwos. На шега казвам, че ако ги е имало, то бяха едни две седмици през юли, поканени от мен. Защо от мен, ще попиташ. Защото всеки път, когато някой ме питаше как сме, чувствах неудобство да споделя лекотата, с която дните ни минават. Все едно дължах извинение, че ми (ни?) е лесно. Че се разбираме с две думи (понякога и повече, но думи), че се се разминаваме със страшните тантруми, че сме екип. И тогава Вселената ме чу и ми показа, че има и друго. Вкусих го. Не ми хареса. Спрях да се извинявам. Върнахме се там, където бяхме.

А то далеч не е в Идеала. Но е някъде, където каквито и чудовища да излязат на пътя ни, ги борим и отминаваме без излишно вторачване. Каквито и облаци да надвиснат, знаем, че след тях небето става по-ясно. Познаваме страховете си, но не им позволяваме да ни управляват. Имаме свободата да си казваме един на друг „Не ми е приятно“ или „Дразниш ме“ без това да стои на пътя на обичта.

“Когато нещо не става по един начин, ще стане по друг.”, научих те да казваш и те чувам често да (си) го повтаряш. А когато паднем, ставаме. Най-краткия отговор на въпроса “Как сме?”. 

***
„Няма да повярваш какво каза/направи Алек!“ е може би репликата, която най-често сме употребявали с баща ти през тази година с равни дози учудване, възхищение, гордост. Веднага след като си кажем колко много те обичаме. Без-крайно много. Затова и често, когато заспиш, оставаме още няколко мига в тъмното и в тихото, наблюдавайки те с благодарност, че си ни избрал.

***
Мисля си, че най-големия урок, който ми даде през тази година бе припомнянето, че любовта не е състезание. Беше на 2 и половина, а аз те бях подхлъзнала в разговор, който съм водила в моето семейство, но мисля, че и други познават. Когато някой каже “Обичам те”, другия отговаря с “Аз повече!”, последвано от “Не, аз!” и така докато умората или досадата не се настани в разговора. Не и при теб, обаче. Още след второто разиграване спря, помисли, обърна се към мен и каза:

“Не, мамо. Аз обичам повече и ти обичаш повече. Така може ли?”

Не само, че може, Алек, но и няма по-правилна и по-чиста любов от тази, която не познава сравнението. Любов, която просто Е.

***
Най-голямото наше изпитание през тази твоя година бе онзи път, когато „кара с 200“ и си удари лошо главата. 10 минути след падането всичко, което искаше беше още една солета, докато нашите сърца бяха приведени в тиха молитва да бъдеш добре. Смая всички в Пирогов със спокойствието и съдействието си за всяка процедура. Нещо, което винаги правиш. Дори кръв от вената ти взимат без да плачеш или да се пазариш. Но като казах болници, това е единственото, от което си пожелавам по-малко през следващата година (и през всяка след нея). Няма по-голяма болка за една майка от това да вижда детето си болно.

***
Най-голямото лично твое изпитание бе адаптацията ти в новата градина. Трябваше да си проправиш нов път в езика. От някой, който бе свикнал да разбира всичко и всеки да разбира него, трябваше да скочиш в ново езиково пространство. Отне ти две седмици преди да кажеш “my шише”, но колко трудни бяха тези дни! Спомням си неделята преди началото на втората ти седмица там. Тъкмо заспиваше, щастлив и спокоен от хубавия споделен ден. И тогава се сети, че утре си на градина. Не помня друг път да си плакал така. Това бе първият ти плач, в който сърцето те болеше. Не плач от физизеска болка, не от разочарование, че нещо не се случва, както го желаеш ти, не от неразположение. Плач от мъка.

“Ама на мен ще ми е тъжно за теб!”, повтаряше, а моето сърце се късаше. Единственият път, в който се почувствах разколебана в решението ни. Тогава шепа кестени се превърнаха в нашата малка тайна. Един за теб и един за мен. Да ги стискаме всеки път, когато ни е мъчно за другия през деня.
Когато в края на първия ден от нашата тайна те попитах дали си се сетил за кестена и дали си го стискал, отговори с “Да! И му казах “Обичам те, мамо!”  Малко след това се адаптира.

***
Мога още много да ти разказвам, но мисля да спра тук. Оставяш зад гърба си една добра година с много море, много смях, много думи, много обич, и по малко от другото, за да ги ценим повече.

С баща ти продължаваме да имаме един-единствен план за теб – да растеш с чувство на обич, любопитство към живота и когато падаш, да ставаш. Останалото е в твоите ръце.

Бъди здрав,

Мама

П.П. #1 тук и #2 тук.

---

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.