Изкуството да казваш „НЕ“, Йеспер Юл

„Когато стана родител, ще позволявам всичко на децата си! В-с-и-ч-к-о!“ Най-ясната ми нагласа към родителството, откакто се помня. И сигурно щеше да стане точно така ако не беше срещата ми с психологията. През нея осъзнах две важни неща:

• границите помагат повече, отколкото пречат, особено когато децата са малки;
• границите не са нещо, което избираш веднъж завинаги, а са динамични и следват естествения ход на растеж и промяна;
• можеш да обичаш и да казваш „не“.

В общуването ми с Алек съм приела следните големи НЕ – та:

• Когато играем, внимаваме да не нараним другия. Ако го направим, се извиняваме.
• Не причиняваме болка на другия. Никой не иска да е приятел с човек, който причинява болка и ако го правим, съществува риск да останем без приятели. А хората без приятели са самотни и тъжни.
• Не казваме неща, които биха могли да натъжат другия (пр. „ти си лош(а)“) дори да е на шега. Има шеги, които не са забавни.
• Когато някой ни е помолил да не правим нещо и ни е обяснил защо, не го правим. Помним, че доверието се гради бавно, но се разрушава бързо. Много е хубаво, когато хората ти имат доверие.
• Не се шегуваме и не си играем с правилата за безопастност. Те са такива, каквито са, за да ни предпазват, не да ни ограничават, и трябва да вярваме на мама, татко, баба, дядо, леля, когато въвеждат ново правило, че е за наше добро.
• Не прехвърляме отговорността за действията си.

Може би ще излязат още, но сякаш тези са основните, а най-често повтарям „не нараняваме по време на игра“ и „не правим компромис с правилата за безопастност“.

Нещо, което ми се струва важно е, че всяко от тези наши „НЕ“- та е въведено като правило, а не като забрана. Аз лично виждам голяма разлика в двете понятия – правилата ни помагат и/или предпазват; забраните – ограничават. Вярвам, че това ми е помогнало въвеждането им да стане съвсем ествествено и, разбира се, подкрепено с много думи и обяснения. Но и с вяра, че детето има инстинкт за самосъхранение и може да ги разбере.

Мисля за тези правила, покрай книгата на Йеспер Юл „Изкуството да казваш „НЕ“. Може би най-важното от всичко прочетено за мен беше напомнянето, че когато казваме „не“ на дете, съпруг, родител, приятел, колега, казваме „да“ на себе си. Или че когато казваме „не“ на децата си им помагаме не просто самите те да се научат да казват „не“ (и така да изградят собствената си идентичност), а да се научат да зачитат границите на другия. Безценно умение, което прави общуването по-леко и по-богато.

Извън това сякаш фокуса на книгата беше (не)възможността да казваш „не“ на желанията на децата и да ги разграничваш от нуждите. Аз тук се водя от правилото на Франсоаз Долто – да не ме е страх да отворя пространство за разговор за искането, да го обговорим, да помечтаем заедно, и да го оставим там, където е.

Книгата е кратка, чете се бързо, и е много практично ориенирана – разглежда реални казуси и дава алтеранатива на (иначе) заучени отговори. Учи, че реакции като „Виждам, че си много разочарован. Надявам се скоро да ти мине.“ или „Това е положението. Човек понякога прави и неща, които не му се правят“ не само не са страшни, а са смислени.

Препоръчвам топло.

„Децата не се разглезват, когато получават твърде много от това, от което имат нужда. Разглезените деца са тези, които не приемат отговора „не“.

„… децата изобщо нямат нужда от играчки. Само от нещо, с което да си играят.“

„… сълзите им [на децата] са част от „хранителните вещества“, от които имат нужда, за да се научат да функционират с други хора.“

„… децата имат нужда от време на време да общуват с възрастни, които не се правят на свръхчовеци.“

„Без „не“, няма „да“.

„Някои младежи тръгват по пътя си с голямо самочувствие и авторитет, докато на други се налага да се измъкнат от детството с тежка борба.“

_____________________________________________________________________________________

Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.