Винаги мога да се грижа по-добре за себе си.
Винаги мога да намирам повече време за семейството си.
Винаги мога да прочета още една книга как да бъда по-добра майка, да отида на още един йога ритрийт в търсене на своята най-добра версия, да запиша още една магистратура.
Не защото не съм достатъчна добра такава, каквото съм днес, а защото знам, че мога повече.
Научила съм го малко след раждането си. “Момичетата се развиват по-бързо”, казват с нескрита гордост женските майки и, където е възможно, правят бързото още по-бързо. Game on. Момчетата? Те са на собствен ход. Когато, тогава. При тях и бавното не е бавно. То е такова, каквото е, защото са момчета и всяка крачка е повод за празник. Ние сме в-рамката, те са отвън. Ние следваме (гоним?) зададения ни ритъм, те създават свой. Ние тежим от очаквания, те тичат свободни да играят. Ние растем с “Можеш по-добре” и “Старай се повече”, те с “Това е достатъчно.”
После идва гимназията, откъдето освен с грамота за висок успех си тръгваме и с невъзможността да казваме “не” и да отсяваме какво (ни) е важно и какво не, какво е наше. Замисли се само – колко от съучениците ти завършиха с отличен успех? А колко от съученичките ти? И няма как да е друго. Ние се раждаме отличнички.
И докато момчетата се учат да избират едно още там, за нас всичко е под общия знаменател на “Можеш повече!” Ако пък имаме късмет да учим в престижна гимназия, бързо разбираме, че само шестиците не стигат. Записваме се на рисуване, творческо писане, оглавяваме училищни съвети, доброволстваме, и ако все пак трябва да се откажем от нещо, то ще е от танците.
С влизането в истинския живот (все едно всичко дотук е било репетиция), изборите и отговорностите ни растат така както корема на много бременна жена- хем тежи, хем винаги има място за още. За да останем верни на правото си да бъдем разширяващи се вселени, на които им е писано да раждат – идеи, проекти, бизнеси, живот. Семейството го правило жената, домът го правила жената, мъжът също, децата и те. А какво е правенето ако не сътворяване?
Само себе си не можем да родим.
Онази версия на себе си, която може да казва “Не!”, която може да избира, която знае точно от какво и колко има нужда и това по-рядко е чифт нови обувки, по-често е почивка.
Почивка от състезание без крайна точка и без корона. Още състезание, което рядко избираме сами, но на чиято инерция не се съпротивляваме (на какво се?). И почивка не от чуждите очаквания, а от тези, които са вътре в нас. От личния ни ориентир за достатъчно. Почивка от Идеала.
Идеалът на жената, която винаги изглежда безупречно.
Идеалът на жената, която има перфектното семейство и идеалния дом.
Идеалът на жената, която се състезава наравно с мъжете в бизнеса.
Идеалът на жената, която не познава въпроса “или/или?”, защото живее в състояние на “и/и”.
Докато един ден живота не ни срещне с тази жена и се окаже, че идеалът е такъв само гледан отвън. А отвътре правилото си е все същото – едно за сметка на друго. Правило, което често забравяме, заети да пращаме сърца там, където думите отдавна са загубили смисъла си. (С тях и истината.)
А ти, ти, която винаги можеш повече, знаеш ли наистина за какво се бориш и чие одобрение търсиш?
Не ми отговаряй веднага. Помисли си, докато пренареждаш гардероба си, водена от въпроса “Това носи ли ми радост?”. С желанията ни процеса не е по-различен и отговорът е все там, в малкото, което е повече.
p.s. photo credit pexels
Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.
Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.
Бързай бавно 