За границите и за страховете

Като дете, продукт на много “не”-та, често се заричах, че когато стана родител, ще позволявам всичко на децата си. “Всиииичкооо!” Голямо – всеобхватно – без изключения всичко, зад което, мисля си днес, се е криела фантазията ми за безусловно доверие едновременно в детето и в света. Не свобода, доверие.

Капан, от който с променлив успех ме спасява детската психология. Казвам променлив, защото вярвам, че по-често живеем в повторение, а не отрицание на модела на възпитание в нашите семейства и изработването на свой родителски стил е далеч по-сложна задача от това всяко “не” да се превърне в “да” или обратното. Задача, която започва с търсене на средата, а не с избора на една от две крайности.

Между края и безкрая

В моето всичко, с което започнах, прозира удобното (детско?) разделение на света и неговите ситуации в две крайности – добро / лошо, правилно / грешно, има правила/ няма правила. Разделение, което се прави веднъж-завинаги, за да не се налага да избираш всеки път кое къде принадлежи. Така и проблемът с границите в контекста на родителството е често избор между две възможности – пълна свобода или тотално подчинение. Избор, който в същността си ни предпазва от страха, че можем да носим отговорност за нещо конкретно. Среда няма, промяна също, ако не броим за промяна възможността човек сам да определя границите си при настъпване на пълнолетие. 

“Когато пораснеш, когато започнеш сам да си изкарваш хляба, когато ти станеш родител, тогава ….” 

“Ти си знаеш най-добре , имаш си глава на раменете, твой избор, прави, каквото искаш …”

Дори привидно тези два варианта да изглеждат различни, зад тях стои едно и също. Невъзможността да мислиш за границите като за живи. Нещо, което се променя заедно с детето – понякога за ден, понякога за година, понякога за повече. Но и нещо, което непрастанно отваря простраство за избор (и грешка) и държи ума ти буден. Глас, който пита “Колко свобода може да понесе детето ти днес?”. 

Проблемът за (без)отговорността

Свободата, обаче, върви с отговорността и задава един друг въпрос – “Какъв риск мога да понеса аз като родител?”. Още един паралел, който сближава двете крайности, защото зад него стои опит да се предпазим от носенето на отговорност. Мислим за правилата и за забраните като за предпазен щит от всичко трудно и лошо, опит (илюия?) за контрол над света с цел защита. Докато детето се подчинява и то, и ние сме в безопасност.  Няма какво да се обърка, няма за какво да бъдем подведени под отговорност. Обратно, пълната свобода прехвърля отговорността на детето и на случайността. Родителят се е предал под тежестта на опастностите, осъзнавайки, че каквито и правила да въведе не би могъл да обхване всички опасности и затова с отказа от избор, се отказва и от отговорност.

Загубата на любов

Тук се намества и още един всепоглъщаш страх – страха от загубата на любов. Изкушавам се да мисля, че и в двата случая детето се разглежда като обект, върху който упражняваме право на собственост (подчинявайки го на много правила и забрани, за да го съхраним), или обект, чиято любов купуваме през отказа си да поставяме граници и да казваме “не” ( избягвайки риска от изоставяне).

Така, в един по-опростен вариант, границите се превръщат в опит да опазим детето живо (без оглед на неговите желания само да носи отговорност) , или да не загубим любовта му (без оглед на неговите способности да носи отговорност).

Всички мои шапки

Извън осъзнаването, че границите са отвъд крайностите и са живи, променящи се (с мярка и време) пътеводни светлини, срещата с психологията донесе и категоричното напомняне, че ролята на родителя е да съпроводи детето по пътя му към самостоятелност и че “раздялата” е най-лека тогава, когато родителят е съумял да се грижи и за себе си в този път. Че не се е загубил (скрил?) зад родителската роля като единствен съществуващ избор. И сякаш колкото повече собствени желания и стремежи притежава един човек вън от или в допълнение на родителската му роля, толкова по-лесно му е да въвежда граници (между себе си и детето, между детето и другите, между семейството и света). Защото помни, че както той е повече от родител, така и детето е повече от дете – той е човек, който расте, променя се, има права, желания, отговорности.

Често ми се случва да проведа разговор с майка, чието дете е силно привързано към нея и съответно трудно се забавлява само, не може да бъде гледано от други хора, още не е готово да бъде част от група с негови връстници (в ясла или детска градина).  Майката обикновено пита какво да прави по-различно и търси решение отвън – в детето или в средата. А когато стигнем до нейните желания и тревоги, сама казва “Ами да, сякаш на мен това все още не ми е приоритет…” Това най-често е време за мен и/или границата между детето и майката. Трудно е да се поставят граници там, където детето е всичко. 

Накратко

Въпросът за границите, мисля си, не е въпрос на свобода или на забрани, а на осъзнаване на дълбоки лични страхове, отказ от всемогъщество и помиряване с реалността. Танц, в който родителя едновременно води, учи и следва.


Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.

Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s