септември

Различен.

О-свободен от ритуали и очаквания.

По-лек, по-тих, по-непринуден.

По-студен също, макар и по случайност …

***

„Така трябва да се чувства смъртта….“ прочитам в книгата със споделено след флотацията и се съгласявам. Не помня тялото ми някога да е било в такъв съвършен покой. Ако не знаех къде съм, бих могла да бъда навсякъде.

Мислех си за водата и за любовта ми към морето. Затова как го обичам еднакво, когато е тихо, спокойно, топло, и когато белее предупредително, реже със студенината си, или ме върти като мида, изгубила опората си… И как независимо дали носи прегръдка или опасност, винаги се връщам при него. А себе си продължавам да харесвам само „бяла и добра“… ( А „как рядко ми се струва да съм бяла…“)

***

„Във всеки човек има вътрешен конфликт …“ , запомням, за да забравя отново. Разбиране, което нося за Другите, но забра(ня)вям за себе си.

***

„Приказката П.И.Ф. загина…“ чувам от сцената на Аполония’21 и си мисля колко кратка бе моята с тях. На едно лято живот.  Някаква случайност, на която дори, признавам, малко се съпротивлявах, ме доведе миналия август на техен лайв в Лозенец. „Искам пак!“ си бях обещала след това, а днес пея наум небе, море, море, небе… и започвам да разбирам думите на мама „какво нещо е животът, днес си тук, утре те няма…“

***

На излизане от концерта си купувам новата книга на Георги Господинов. Въпреки късния час, той е на щанда на издателството. Чакам реда си за автограф, разговаряме се за миг. Споменът чете „поради терапията на историите“, а за мен остава да помня, че и не-истината може да носи утеха.

***

„Колко хубаво стори!“, пише любима приятелка и ни честити годишнината. „Не се заблуждавай“, отвръщам. „Вятърът ни иззяде романтиката.“ После срещам погледа на В. , засмивам се от сърце на шегите му за гурмето, тесните созополски улици и студа, и знам, че сторито е хубаво, но by design е за живеене, не за снимане. Още нещо, което удобно забравям.

***

До последно се чудех дали да отида. После се сетих за онази непланирана, но важна лекция, към която не спирам да се завръщам, и тръгнах. Запомних тъгите на българските поети, усещането за чуждост у дома и сред свои, което не подминава и най-големите родолюбци (има нещо много ръбато в тази дума, не мислите ли?) и лексиконите през 90-те. „Да питат децата онова, което няма кой друг да попита.“ Прибрах се у дома доволна.

***

Не е различен.

Все същият е.

И той, и аз в-и-през него.

Само илюзията за големите промени и новите начала е по-малка…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s