Ако въпросът “Кога се ражда бебето?” има поне един категоричен (мига на раждането) и един безкраен отговор ( в желанието на майката), то същото се отнася и до въпроса “Къде се ражда бебето?” – в определен дом и в (не)определени истории.
Именно към тях, историите, които носим без непременно да знаем, че това е така, ни обръща Алис Милер в книгата “Драмата на надареното дете”. Книга, която ми напомни за Долто и нейното колкото шеговито, толкова и прямо “[…] Що се отнася до мен, аз имах късмета да бъда психоанализирана, преди да стана майка..”
Алис Милер започва с въпроса за (не)съзнавания избор на професия. Посока, която ме изненада, защото заглавието ме бе подвело да мисля за книгата като за таен вход към живота на Другите, онези, които бидейки “надарени” са винаги “по-” и това “по-” е винаги със знак плюс. Може би затова на няколко пъти реферирах към книгата като към “Дара …”, а не “Драмата на надарените деца.” Как да имаш нещо в повече може да бъде ощетяващо?
Но надарените деца за които говори Алис Милер не бяха тези, които очаквах да срещна, а деца, развили у себе си “специфична чувствителност за несъзнаваните сигнали за потребностите на другите”. Дар, чиято цена е загуба на “истинския аз” и пресичане на “живото, спонтанното” у детето. В опитите си да спечели “любовта” на родителите си, едно такова дете “не се доверява на своите чувства, не трупа опит, не познава истинските си потребности и в най-висша степен остава чуждо на самото себе си.” Дете, което сякаш никога не е било дете и чийто лични търсения биха го отвели до избора на професията психотерапевт. И това би бил един добър избор, но само ако “заживеем с истината за своето минало и се откажем от най-големите си илюзии.”
Втората част на книгата осветлява два най-чести сценария, “две форми на отричане”, в живота на вече порасналите надарени деца – депресия и грандомания. Стремящият се към грандиозност човек живее с илюзията, че “възхищението означава любов”, и със страха, че всичко, което е (всичко, което притежава?) може да рухне. От обратната страна на грандоманията стои депресията, чувството на празнота и безсмислие, че нищо от това, което правиш не е достатъчно значимо, за да бъдеш отразен, видян, разбран. “Депресията се доближава до раната, но едва скръбта по липсващото, липсващото в решаващия период в живота, води до истинско зарастване на тази рана.”
В третата, последна част на книгата, Алис Милер обръща прожекторите към възрастните, които порастват (остават?) “несигурни деца”. Неуспели да преживеят своята лична история, неизтъгували раните от своето детство, тези възрастни остават в натрапливостта за повторение, която често манифестира в стила им на родителстване. Освобождението от унизението и презрението към своите деца би могло да се случи само през допускането на “скръбта по невъзвратимото”:
“Най-голямата рана – да не бъдеш обичан като този, който си – не може да бъде излекувана без работа на скръбта. [..] Едва когато човек е готов да допусне чувството на срамТ и страх, той разбира какво му се е случило като дете.”
Топло препоръчвам на всички родители и всички търсещи хора – кой, каквото.
***
Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.
Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.
Бързай бавно 