4

Здравей, дете!

Вече на четири или „батко“ както казваш ти, а като те питам на кого, изброяваш всички по-малки твои приятелчета. Така започна и миналата ти година – с желание да закриляш всички бебета…

Трудна година оставяме зад гърба си – година на много болести и не по-малко бели. Първата, в която си позволих да кажа на глас „Трудно ми е!“. Но пък ти не спираше да ми показваш, че всяко трудно може да остане там, където се е родило и не е нужно да го носим на гръб през дните. В особено трудните дни се шегувах, че съм изгубило някъде моето момче и този Алек пред мен не го познавам, а ти, минути преди да заспиш и с най-благата усмивка, ме викваше с „Мааамоооо, твоят Алек се върна!“ За да изпратим деня заедно.

***

Годината донесе две спешни посещения в Пирогов, едно в Токуда, едно в Созопол. От спокойното, предупреждаващо „Мамо, боли ме ухото.“ до прорязващата, нетърпима болка, рядко имахме повече от час. Направи 6-7-8 отита, в един момент спрях да ги броя. Толкова пъти беше и на антибиотик. Толкова пъти бяхме заедно у дома. Толкова лекари сменихме. Толкова пъти (и повече) се питах къде бъркаме? После в ръцете ми дойде една книга, за която скоро ще пиша повече, и която донесе отговор на незададените ми въпроси – “Отказът да оставиш детето си да страда създава връзка с майчината болка. Посредством това майката поставя начало на идентификация с детето и установява сходство между тях двамата. […] Страдащото тяло на детето доста често е видим знак за непризната идентификация между майката и детето.”

С нея дойде и решението за операцията. Когато те върнаха от операционната, беше като новородено, което не знаеше дали е събудено или още спи. Сърцето ми плачеше заедно с теб. На сутринта след операцията заваля първият сняг, а ти танцуваше върху леглото с два абоката на двете ръце, убеждавайки ме, че няма смисъл да бързаме да си ходим, че тук си „имаме всичко“ – че е топло, че има играчки, че лекарите са внимателни и че носят мляко с бисквитки. Навсякъде, където съм с теб имам всичко, мисля си сега.

***

Но това беше година и на много първи неща за теб – първата самостоятелна екскурзия, първата езда, първото катерене, първият цирк, първото (осъзнато) пътуване със самолет. На първи януари се научи да караш колело без помощни гуми. На 12-ти, три дни след първия ти опит на ски, получих съобщение от учителката ти, че си готов за влек и се справяш чудесно.

Една сутрин се събуди с „Мамо, направих нещо добро!“ и се оказа, че си изключил сушилнята и изкарал дрехите, а друга те намерих да ми правиш кафе. Не по задължение, а по-желание.

През последните дни най-много обичаш да кажеш някаква небивалица и веднага след това да добавиш „Шегувам се!“ с огромна усмивка. А веднага след шегата може да попиташ нещо твърде сериозно като всичките ти въпроси, свързани със смъртта. Когато пожела на баба си „Да си здрава, щастлива и да не умираш скоро“, се удивих на спокойствието и мъдростта ти.

Моето „Не!“ отслабна, за сметка на твоето, което става все по-категорично. И това колкото ме плаши на моменти, толкова и ме радва. Не си спомням аз някога да съм имала право на „Не.“

***

Казват, че майката е първото огледало на детето, но и детето е огледало на майката. Всеки ден виждам себе си в теб, в едно с надеждите и страховете, с липсите и (не)възможностите, но обичта ти винаги ме приютява и знам, че всичко е наред. Растем заедно, мисля си понякога, и не знам има ли друг начин.

„Мамо, дядо Коледа къде живее?“

„Мнооого далече…“

„Тогава те обичам до къщичката на дядо Коледа и обратно!“

Това си ти, Алек.

Обич.

Бъди,

Мама