Годината, която ни събуди

2020-та се изниза в ръцете ми като захарен памук в горещ юлски следобед. Невъзможно голяма в началото, бързо разтапяща се в средата и горчива в края. „Това ли беше?“

Година, която те оставя гладен.

За пощадените това бе глад за смисъл, човешко общуване, рутина. За други бе глад за насъщния и надежда за по-добро утре. На трети донесе най-страшния, неутолим глад. По срещи с онези, които вече ги няма…

***

Още година, която ни върна у дома. Там, където следва да бъдем най-спокойни, най-близо до центъра си. Но вместо с „Добро утро!“, дните ни посрещаха с всички въпроси, на които все не им идва ред и от които ловко бягаме. Екзистенциални търсения по никое време или точно навреме…?

Кой съм аз?

Какво е онова, което осмисля дните ми?

Щастлив ли съм? С жената, мъжа, децата, работата, дома, натрупаното и слученото през годините…

Без кого и без какво (не) мога?

За какво съм бил сляп и глух?

Най-много от всичко, обаче, 2020 бе година, изпратена да ни завърне към себе си през два забравени пътя- на тихото и на бавното. Да сме повече вътре, по-малко вън. Да изхвърляме повече, отколкото прибавяме. Да се научим да сме хем заедно, хем поотделно. Да съ-чувстваме, но и да се щадим, да се (себе)съхраним…

И в този ред на мисли 2020-та ни събуди от съня, че за всичко има време. Напомни ни онова, което обществото упорито иска да забравим. Че сме смъртни и крайни.

По пожеланията и обещанията ни за следващата година, ще разберем какво сме научили и какво сме разбрали за себе си и за света.

И ако се чудите какво да подарите на близките си, подарете им време..

Честит декември, бъдете здрави и помнете, че има и оцелели,

М.


Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.